Решение по Административно дело 133/2019г.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 98

гр. Перник, 11.04.2019 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЕРНИК, в публично съдебно заседание на четвърти април две хиляди и деветнадесета година, в състав:

СЪДИЯ: ЛОРА СТЕФАНОВА

С участието на секретаря В.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефанова, административно дело № 133/2019 г. по описа на Административен съд – Перник, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 156 – 161 от ДОПК.

Образувано е по жалба на „**“ ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: с. К.**** и адрес за кореспонденция: гр. П.***, представлявано от В.Н.З. против Ревизионен акт № *** /18.07.2018 г., издаден от Т. Б. Г. – началник на сектор – възложител на ревизията и В. В. В. – главен инспектор по приходите – ръководител на ревизията, в частта в която не е отменен с Решение № ***/25.01.2019 г. на Директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – София при Централно управление на Националната агенция по приходите и с която не е признат данъчен кредит на дружеството и е определен ДДС за внасяне в общ размер *** лв., ведно със съответната лихва.

В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност на обжалвания ревизионен акт, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в хода на данъчната ревизия и поради противоречие с материално правните разпоредби. Искането към съда е да го отмени.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован не е изпратил представител.

В съдебно заседание ответникът – Директор на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – София при ЦУНАП, чрез пълномощника - юрисконсулт А. оспорва жалбата. Искането му към съда е да я отхвърли като неоснователна. Заявява претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Окръжна прокуратура – П., уведомена за образуваното производство, не е встъпила като страна по делото.

Административен съд – Перник, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост, взе предвид становищата на страните и на основание чл. 160, ал. 2 от ДОПК въз основа на събраните по делото доказателства провери законосъобразността и обосноваността на ревизионния акт, намери следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 159, ал. 1 от ДОПК, от надлежно легитимирано лице, срещу подлежащ на съдебно оспорване ревизионен акт, в частта, в която е обжалван по административен ред и не е отменен от Директора на дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Със заповед №***/05.01.2018 г., изменена със заповеди с №№***/08.03.2018 г.,*** /11.04.2018 г., всички издадени от Т. Б. Г., компетентен за това на основание чл. 112, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 2 от ДОПК, във вр. със заповед № *** /07.06.2017 г. на Директора на ТД на НАП – С., е възложено извършаването на ревизия на „**“ ЕООД относно данъка върху добавената стойност за периода 01.08.2016 г. – 30.09.2016 г., с крайна дата за приключването и - 13.05.2018 г.

В срока по чл. 117, ал. 1 от ДОПК, определените с цитираните заповеди проверяващи органи по приходите са съставили ревизионен доклад № *** /23.05.2018 г., който е връчен на задълженото лице на 28.05.2018 г. В срока по чл. 117, ал. 5, изр. 2-ро от ДОПК не са постъпили възражения и не са представени доказателства. Ревизията е приключила с издаването от компетентните за това органи съгласно чл. 119, ал. 2 от ДОПК и в определения в същата разпоредба срок, на Ревизионен акт № *** /18.07.2018 г. С него са определени данъчни задължения на ревизираното лице – данък върху добавената стойност в размер на 11037.88 лв. общо за данъчни периоди от 01.08.2016 г. до 30.09.2016 г. и лихва върху тази сума в размер на 2027.99 лв. Ревизионният акт е връчен на жалбоподателя на 15.08.2018 г.

В срока по чл. 152, ал. 1 от ДОПК срещу него е постъпила жалба от задълженото лице. Директорът на дирекция „Обжалване и данъчно осигурителна практика“ – С., при ЦУ на НАП, компетентен за това съгласно чл. 152, ал. 2 от ДОПК, я е разгледал в срока по чл. 155, ал. 1 от ДОПК. Произнесъл се е с Решение № ***/25.01.2019 г., с което е изменил ревизионния, в частта, в която е отказан данъчен кредит за данъчен период 01.08.2016 г. – 31.08.2016 г., като е намалил размера на определения за внасяне данък върху добавената стойност от *** лв. на *** лв., ведно с дължимите лихви и го е потвърдил в останалата част, с която е отказан данъчен кредит за данъчен период 01.09.2016 г. – 30.09.2016 г. и е определен за внасяне данък върху добавената стойност в размер на 3908.40 лв. и лихва в размер на 1330.94 лв.

Предмет на настоящото дело е законосъобразността на Ревизионен акт №***/18.07.2018 г., в частта, в която е обжалван пред Директора на дирекция „ОДОП“ и не е отменен с постановеното Решение №***/25.01.2019 г. С него не е признат на жалбоподателя данъчен кредит по фактури, както следва: №***/08.08.2016 г. и № ***/09.08.2016 г., двете издадени от „***“ ООД; № ***/08.08.2016 г. и №***/09.08.2016 г., двете издадени от „****“ ЕООД и № ***/16.09.2016 г., № ***/17.09.2016 г., № ***/19.09.2016 г., №***/26.09.2016 г., всички издадени от „***“ ЕООД. Органите по приходите са приели, че обективираните в посочените първични счетоводни документи доставки не са извършени реално, поради което не е налице предпоставката на чл. 68, ал. 1 от ЗДДС за признаване на данъчен кредит по чл. 69, ал. 1 от ЗДДС. Изводът за това е направен след подробно обсъждане на събраните в хода на ревизията доказателства, отразено в ревизионния доклад и ревизионния акт. Въз основа на отправено на основание чл. 37, ал. 1- ал. 3 от ДОПК искане № *** /26.03.2018 г., връчено на ревизираното лице на 26.03.2018 г., последното, с придружително писмо вх. № 53-00-988/02.07.2018 г. е представило изисканите му обяснения и писмени документи.

На основание чл. 45 от ДОПК органите по приходите са извършили насрещна проверка на преките доставчици на данъчно задълженото лице. С резолюция на началник сектор при ТД НАП № *** /27.03.2018 г. е възложена насрещна проверка на „***“ ЕООД. В определения срок за приключването и – 18.04.2018 г. и на основание чл. 37, ал. 2 и ал. 3 от ДОПК е изготвено искане до доставчика за представяне на писмени доказателства, относими към преценката налице ли са предпоставките за приспадане на данъчен кредит по издадените от него фактури, с № ***/08.08.2016 г. и с № ***/09.08.2016 г. За връчването му ревизиращият екип е посетил адреса на управление на проверяваното дружество – гр. С.*** на 16.04.2018 г. и на 25.04.2018 г. и не е открил лице по чл. 32, ал. 1 от ДОПК, което да получи искането. Извършените действия са обективирани в протоколи, съставени в съответствие с изискванията на чл. 32, ал. 2 от ДОПК. Отразените в тях обстоятелства установяват наличието на предпоставките на чл. 32, ал. 1 от ДОПК за връчване на книжа чрез прилагане към досието. Приложени са разпоредбите на чл. 32, ал. 4 и ал. 5 от ДОПК, като на 27.04.2018 г. е залепено съобщение на определеното за това място в ТД НАП – С. и е свалено на 14.05.2018 г.; изпратено е съобщение на електронния адрес на „***“ ЕООД и по пощата на адреса по чл. 28, т. 2 от ДОПК, с обратна разписка. Извършените действия са удостоверени в съответните протоколи. В указания срок проверяваният доставчик не е представил исканите му документи и обяснения. В съответствие с изискванията на чл. 50, ал. 2 от ДОПК е съставен протокол за извършена насрещна проверка на „***“ ЕООД №***/18.05.2018 г., подписан с електронен подпис на компетентния орган по приходите. В него са отразени обстоятелствата, установени в хода на проверката и на основание чл. 50, ал. 1 от ДОПК същият е доказателство за настъпването им.

С резолюция на началник сектор при ТД НАП № *** /26.03.2018 г. е възложена насрещна проверка на доставчика на ревизираното лице – „***“ ЕООД. В определения срок за приключването и – 13.04.2018 г. и на основание чл. 37, ал. 2 и ал. 3 от ДОПК е изготвено искане до доставчика за представяне на писмени доказателства, относими към преценката налице ли са предпоставките за приспадане на данъчен кредит по издадените от него фактури № ***/08.08.2016 г. и № ***/09.08.2016 г. За връчването му ревизиращият екип е посетил адреса на управление на проверяваното дружество – гр. С.*** на 17.04.2018 г. и на 26.04.2018 г. и не е открил лице по чл. 32, ал. 1 от ДОПК, което да получи искането. Извършените действия са обективирани в протоколи, съставени в съответствие с изискванията на чл. 32, ал. 2 от ДОПК. Отразените в тях обстоятелства установяват наличието на предпоставките на чл. 32, ал. 1 от ДОПК за връчване на книжа чрез прилагане към досието. Приложени са разпоредбите на чл. 32, ал. 4 и ал. 5 от ДОПК, като на 27.04.2018 г. е залепено съобщение на определеното за това място в ТД НАП – С. и е свалено на 14.05.2018 г.; изпратено е съобщение по пощата на адреса по чл. 28, т. 2 от ДОПК, с обратна разписка, което се е върнало невръчено, с отбелязване, че адресатът е непознат на адрес. Проверяваното данъчно задължение лице не е декларирало електронен адрес, поради което искането не е изпращано за връчване чрез такъв. Извършените действия са удостоверени в съответните протоколи. В указания срок доставчикът „***“ ЕООД не е представил исканите му документи и обяснения. В съответствие с изискванията на чл. 50, ал. 2 от ДОПК е съставен протокол за извършена насрещна проверка на *** ЕООД №***/18.05.2018 г., подписан с електронен подпис на компетентния орган по приходите. В него са отразени обстоятелствата, установени в хода на проверката и на основание чл. 50, ал. 1 от ДОПК същият е доказателство за настъпването им.

Предвид изложеното и на основание чл. 160, ал. 2 от ДОПК настоящият състав намира, че ревизионният акт, в оспорената му част е издаден от компетентен орган/чл. 119, ал. 2 от ДОПК/ и в предвидената от чл. 120, ал. 1 и ал. 3 от ДОПК форма. Съдържа всички реквизити съгласно чл. 120, ал. 1, т. 1 – т. 8 от ДОПК. Посочено е името и длъжността на органите, които го издават, номерът и датата на издаването му, данни за ревизираното лице, обхвата на ревизията, извършените действия в хода на ревизионното производство, мотивите за издаването му, разпоредителна част, в която са определени задълженията на ревизираното лице, пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва и подпис на издателя му. В съответствие с чл. 120, ал. 2 от ДОПК към ревизионния акт е приложен ревизионния доклад, който е неразделна негова част. Ревизионният акт е издаден в срока по чл. 119, ал. 2 от ДОПК. Производството, послужило за това е протекло при спазване на предвидените процесуални правила и не са допуснати нарушения на нормите, които го регламентират. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за нарушаване на правилата за връчване на съобщения на доставчиците на ревизираното лице. Видно от протоколи с №№ ***/16.04.2018 г., ***/25.04.2018 г.,*** /17.04.2018 г., ***/26.04.2018 г., органите по приходите са посетили адресите за кореспонденция на „***“ ЕООД и „***“ ЕООД, съгласно изискванията на чл. 32, ал. 1 от ДОПК и не са открили лице, което да приеме съобщенията. Посочените протоколи са изготвени от компетентен орган, в изискуемата от закона форма и затова на основание чл. 50, ал. 1 от ДОПК се ползват с материална доказателствена сила относно отразените в тях обстоятелства. В тежест на жалбоподателя е, в хода на съдебното производство, да ги обори при условията на пълно и главно доказване. Той не е ангажирал доказателства опровергаващи, фактите, обективирани в протоколите. Затова няма основание да се приеме, че не са били налице условията на чл. 32, ал. 1 от ДОПК за връчване на исканията чрез прилагане към досието. Приобщените писмени доказателства по несъмнен начин установяват изпълнението на разпоредбите на чл. 32, ал. 4 – ал. 7 от ДОПК. Искането за представяне на доказателства и обяснения от доставчика „***“ ЕООД му е връчено по електронен път, което е установено по реда на чл. 30, ал. 6 от ДОПК. Не е нарушение на процесуалните правила невръчването на ревизираното лице на протоколите за посещение на адреса за кореспонденция на неговите доставчици, което се въвежда като оплакване в жалбата. От разпоредбите на ДОПК не следва такова задължение за органа по приходите. От приложените по делото доказателства не може да се направи извод, че правото на задълженото лице, следващо от чл. 19, ал. 2 от ДОПК да се запознае със събраните доказателства и да изрази становище по тях, е било нарушено.

Настоящият състав намира за неоснователно и възражението, че в административното производство са нарушени принципите за обективност, добросъвестност и право на защита, регламентирани в чл. 3 и чл. 6 от ДОПК и не е изпълнено задължението по чл. 37, ал. 1 от ДОПК за служебно събиране на относимите доказателства и извършване на обективна оценка и анализ. Както и по-горе е посочено, от административната преписка е видно, че органите по приходите, в рамките на служебните си правомощия и компетентност, са изискали от ревизираното лице и неговите доставчици всички намиращи се у тях писмени доказателства, относими към извършваната ревизия. Извършили са и необходимите справки в наличните информационни регистри. Ревизионният акт и приложеният към него ревизионен доклад съдържат подробно обсъждане на всички приобщени към административната преписка доказателства. От отразеното в тях по категоричен начин се изяснява кои факти са приети за установени и въз основана какви доказателства, както и следващите от това правни изводи. С оглед изложеното, съдът намира, че при провеждане на ревизията не са допуснати твърдените в жалбата нарушения на процесуалните правила, а издадения ревизионен акт е обоснован.

От приобщените доказателства се установява, че Заповедта за възлагане на ревизия, заповедите за нейното изменение, ревизионният доклад и ревизионният акт са подписани от издателите им с валидни, към момента на подписването, електронни подписи, положени в съответствие със Закона за електронния документ и електронния подпис/стр. 305 -306, стр. 278 - 281/.

От изложеното до тук следва, че оспорения ревизионен акт отговаря на изискванията на закона за материална компетентност на издателя му, процесуална законосъобразност и обоснованост. Затова съдът следва да обсъди съответствието му със материалния закон. От събраните по делото доказателства се установява следното:

Органите по приходите, по реда на чл. 37, ал. 2 и ал. 3 от ДОПК са изискали от ревизираното лице писмени обяснения и писмени доказателства. От тях е видно, че основната му търговска дейност е извършване на транспортни услуги в България, Европейския съюз и държави извън Европейския съюз, за което притежава лиценз № 4371, издаден на 17.09.2015 г. от МТИТС. За осъществяването и разполага със собствени моторни превозни средства – 4 броя влекачи, и офис, за ползването, на който е сключен договор за наем.

Жалбоподателят е регистрирано по ЗДДС лице, считано от 01.09.2010 г. Водил е редовно счетоводство. Всички фактури, по които не е признато право на данъчен кредит отговарят на изискванията на чл. 114 от ЗДДС и са отразени в дневника за покупки и в справка декларация за съответния данъчен период, съобразно изискванията на чл. 72, ал. 2 от ЗДДС. Доставчиците по процесните фактури, към момента на издаването, им също са регистрирани по ЗДДС.

С ревизионния акт, на задълженото лице не е признато право на приспадане на данъчен кредит, както следва: по фактури с № ***/08.08.2016 г. и ***09.08.2016 г., издадени от „***“ ООД, като е определен данък за внасяне съответно в размер на*** лв. и *** лв.; по фактури № ***/08.08.2016 г. и № ***/09.08.2016 г., издадени от „***“ ЕООД, като е определен данък за внасяне съответно ***лв. и *** лв.; по фактури № ***/16.09.2016 г., № ***/17.09.2016 г., № ***/19.09.2016 г., № ***/26.09.2016 г., издадени от „***“ ЕООД, като е определен данък за внасяне съответно ***лв., *** лв.,*** лв. и *** лв. Данъчният кредит е отказан, поради отсъствието на доказателства, установяващи извършването на доставки по смисъла на чл. 6 от ЗДДС или чл. 9 от ЗДДС. Органите по приходите са направили този извод въз основа на представените от ревизираното лице писмени доказателства и извършените насрещни проверки на доставчиците по процесните сделки. В хода на съдебното производство не са събрани други доказателства. Назначената служебно от съда съдебно-счетоводна експертиза е заличена, поради невнасяне на определения депозит.

Предпоставките за приспадане на данъчен кредит са уредени в разпоредбите на част V, глава VІІ от ЗДДС. Най общо, за възникването му е необходимо кумулативното наличие на следните условия: доставка между регистрирани по ЗДДС лица, облагаема с данък върху добавената стойност/68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС/, предметът по която се използва за целите на извършвани от получателя облагаеми доставки/чл. 69, ал. 1/, удостоверена по някой от начините, посочените в чл. 71 от ЗДДС, като счетоводният документ е отразен в дневника за покупки за съответния данъчен период и размерът на данъчния кредит е включен в справката – декларация за същия период /чл. 72, ал. 2 от ЗДДС/.

В настоящия случай, установени от събраните в хода на административното производство доказателства и безспорни по делото са обстоятелствата, че: страни по процесните доставки са регистрирани по ЗДДС лица; сделките са обективирани в данъчни фактури, съдържащи реквизитите по чл. 114 от ЗДДС; фактурите са отразени в дневника за покупки и размерът на данъчния кредит е включен в справката декларация за съответните данъчни периоди; за фактурираните доставки е начислен данък върху добавената стойност; от предмета им следва, че са сключени с цел осъществяване на други облагаеми доставки. Предвид посоченото, не намират подкрепа в материалите по делото твърденията на жалбоподателя, че не му е признато право на приспадане на данъчен кредит, поради нередовно водене на счетоводство на доставчиците и дерегистрация на последните по ЗДДС, извършена след издаването на фактурите. Напротив, органите по приходите са приели, че всички изброени по-горе факти, представляващи част от предпоставките за възникване на право на приспадане на данъчен кредит, са осъществени. Този им извод напълно съвпада с твърденията на жалбоподателя и съответства на приобщените доказателства. Единственото основание да не бъде признато право на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури е отсъствието на реално извършени доставки на стоки и услуги. Това е и спорният въпрос между страните – получил ли е жалбоподателят действително, фактурираните стоки и услуги от издателите на фактурите. Следва да се посочи, че не е вярно твърдението на ревизираното лице, че отсъствието на доказателства за реално извършване на сделката, не е предвидено в закона като основание да бъде отказано право на данъчен кредит. Систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 68 – чл. 71 от ЗДДС води на категоричния извод, че правото на приспадане на данъчен кредит възниква, когато данъчното задълженото лице е „получило стоки или услуги“/чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС/ по доставка, която отговаря на останалите предвидени в ЗДДС изисквания, и е документирана и осчетоводена по съответния ред. Формулировката на чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС не оставя съмнения, че сделката, за която възниква право на приспадане на данъчен кредит трябва да е реално извършена. Това е и целта на режима на приспадане – стопанският субект да бъде освободен от тежестта на платения или дължимия данък в цялата му икономическа дейност и в крайна сметка той да бъде поет от крайния потребител на стоката или услугата. По аргумент от посоченото по-горе, отсъствието на осъществена сделка, е основание за отказ да се признае право на приспадане на данъчен кредит за фактурирана такава.

Съгласно чл. 6, ал. 1, във вр. с чл. 5 от ЗДДС доставка на стока е прехвърляне на правото на собственост или на друго вещно право върху движима или недвижима вещ, включително електрическа енергия, газ, вода, топлинна или хладилна енергия и други подобни, както и стандартният софтуер. Според чл. 9, ал. 1, във вр. с чл. 8 от ЗДДС услуга е извършването на всяка дейност, която има стойност и е различна от стока, от парите в обръщение и от чуждестранната валута, използвани като платежно средство. Съгласно общите правила за разпределение на доказателствената тежест, регламентирани в чл. 154, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, във вр. с § 2 от ДОПК, задължението за установяване реалното извършване на сделка, пада върху жалбоподателя. Негова е тежестта, с допустими съгласно процесуалните закони преки или съвкупност от косвени доказателства, при условията на пълно и главно доказване, да установи, че правото на собственост върху стоките, предмет на облагаемите доставки му е прехвърлено и същите са му предадени фактически от доставчика, респективно че фактурираните услуги са извършени от издателя на фактурите, в параметрите, които му е възложил.

В конкретния случай спорно е реалното осъществяване на следните доставки: по фактура № 307/08.08.2016 г., издадена от „***“ ООД - покупко-продажба на гарнитура глава комплект, маслоохладител, модулатор, масло скорости, глава двигател и извършване на ремонт на скоростна кутия; фактура № ***/09.08.2016 г., издадена от „***“ ООД - покупко-продажба на съединител и скоростна кутия; по фактура № **/08.08.2016 г., издадена от „***“ ЕООД – покупко-продажба на 6 бр. гуми за ремарке и 6 бр. гуми за влекач; по фактура № ***/09.08.2016 г., издадена от „***“ ЕООД – ремонт на лагер главина, изработване на задна врата за ремарке, ремонт на под на ремарке и покупко – продажба на динамо; по фактура № ***/16.09.2016 г., издадена от „***“ ЕООД – покупко-продажба на 6 бр. гуми с размери ***/70/22.5; по фактура № ***/17.09.2016 г., издадена от „***“ ЕООД – покупко-продажба на гуми с размери 385/60/22.5; по фактура № ***/19.09.2016 г., издадена от „***“ ЕООД – покупко-продажба на ел. мотор; по фактура № ***/26.09.2016 г., издадена от „***“ ЕООД – покупко-продажба на пневматичен компресор, въздушна възглавница, накладки, лагери/главина.

Фактурираните доставки представляват договори за покупко-продажба на резервни части по смисъла на чл. 183 от ЗЗД, във вр. с чл. 318, ал. 1 от ТЗ и договори за изработка/извършване на авто-ремонтни дейности/ по смисъла на чл. 258 от ЗЗД, във вр. с чл. 286, ал. 1 от ТЗ.

С договорът за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на конкретна вещ, срещу цена. Задължение на продавача е и да предаде вещта на купувача/чл. 187 от ЗЗД/. За да бъде прието, че фактурираните доставки са извършени е необходимо по безспорен начин да се установи, че издателят е прехвърлил в собственост и фактически предал на получателя описаните движими вещи/резервни части за МПС/ и е получил от последния тяхната цена. Доказването може да се извърши посредством преки доказателства, които да установяват предаването на вещите, предмет на доставките от доставчика на получателя. Ангажирането на доказателства за главния факт /прехвърлянето на собствеността и предаването на стоките/, изключва необходимостта от установяване на предхождащи или последващи факти от съвкупната преценка, на които може да се направи единствения извод за настъпване на правно-релевантното обстоятелство. Когато, обаче не са представени доказателства, които да установяват пряко реалното осъществяване на сделката, последната може да бъде доказана посредством косвени доказателства, от които се изясняват обстоятелства предшестващи или следващи продажбата, от систематичното осъществяване на които следва единствения и категоричен извод, че последната е реализирана между издателя и получателя по фактурата. Такива са фактите относно: съществуването на стоките, предмет на сделките; конкретните им характеристики; мястото и начинът на индивидуализацията им по съгласие на страните; физическите лица, които са уточнявали параметрите по сделката; придобивното основание на правото на собственост на продавача върху тях; местонахождението им преди продажбата; начина, времето и обстоятелствата на фактическото им предаване на купувача; последващата им употреба /монтирането им на конкретно МПС, физическите лица, които са извършили това, времето и мястото на дейността/; начина и обстоятелствата при фактическото заплащането на цената.

В настоящия случай жалбоподателят не е ангажирал нито преки, нито косвени доказателства, от които да следва несъмнения извод, че фактурираните продажби са реално извършени. Фискални бонове за извършено плащане и надлежното отразяване на първичните счетоводни документи, в счетоводството на жалбоподателя и неговите доставчици, не доказват действителното прехвърляне на правото на собственост и предаването на движимите вещи. Затова изводът на съда е, че в съдебното производство, при доказателствена тежест на данъчно задълженото лице, то не е установило действителното извършване на процесните доставки на стоки и този правно релевантен факт е останал недоказан.

Съгласно чл. 258 от ЗЗД, във вр. с чл. 286, ал. 1 от ТЗ с договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, която да заплати възнаграждение. В контекста на настоящото производство, за да бъде прието, че фактурираните услуги са извършени е необходимо жалбоподателят с преки доказателства да установи фактът на осъществяването ми – кое физическо лице ги е извършило, на кое място и по кое време и чрез какви дейности, или да ангажира косвени доказателства за предшестващи или последващи във времето обстоятелства, от които да следва единственият възможен извод, че авторемонтните дейности са действително изпълнени от работник на доставчика за поправяне/възстановяване на моторните превозни средства, собственост на получателя, ползвани за осъществяваната от него търговска дейност. Такива са фактите относно точните параметри на възложените ремонтни дейности /моторното превозно средство по което ще се осъществяват, вида и обема им/; начина, мястото и времето на извършаването им; физическото лице, което ги е изпълнило и отношенията му с изпълнителя; техническото състояние на МПС преди и след осъществяването им; начина и обстоятелствата при фактическото заплащането на цената. При доказателствена тежест на жалбоподателя, той не е ангажирал преки или косвени доказателства за настъпване на главния факт/извършването на услугата/ или за осъществяване на свързани с него поредица от косвени факти, даващи основание да се приеме, че главният факт е настъпил. Затова настоящият състав приема, че фактурираните услуги – ремонт на моторни превозни средства /ремонт на скоростна кутия, ремонт под ремарке/ не са реално извършени.

Предвид изложеното и в обобщение следва да се посочи, че начисленият от ревизираното лице данък върху добавената стойност за процесните доставки на стоки и услуги, за които съдът приема, че не са реално извършени, представлява неправомерно начисляване на ДДС по смисъла на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. Това е така, тъй като не е осъществено някое от данъчните събития, посочени в чл. 2 от ЗДДС, представляващи основание за начисляването му. Затова по силата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС за жалбоподателя не е възникнало право на данъчен кредит. Извършеното от него приспадане в съответния данъчен период е основание за заплащането му, което е разпоредено с обжалвания ревизионен акт. До този извод е стигнал и решаващият административен орган – директор на дирекция „ОДОП“ – гр. София. Затова потвърденият с постановеното от него решение ревизионен акт е материално законосъобразен и подадената срещу него жалба следва да се отхвърли.

Неоснователни са оплакванията в жалбата, че различен извод следва от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. и постановените по преюдициални запитвания на националните съдилища решения за тълкуването и от Съда на Европейския съюз и по-конкретно Решение от 22.06.2012 г. по съединени дела С-80/2011 и С-142/2011. С посоченото решение по поставените към Съда въпроси, е прието: 1. Че не допуска национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае на данъчнозадълженото лице право да приспадне от ДДС, на който е лице платец, дължимия или платен данък за предоставените му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, без да доказва, въз основа на обективни данни, че въпросното данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател на фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки и 2. Че не допуска национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, или поради това че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател.

Така изразеното становище на Съда не влиза в противоречие с изводите на органите по приходите, направени в оспорения ревизионен акт и споделени от настоящия съдебен състав. В случая, правото на приспадане на данъчен кредит е отказано на жалбоподателя не на някое от посочените основания в решението на Съда, а защото липсва сделка. Само реалната размяна на имуществени блага, осъществена от регистрирани по ЗДДС лица обуславя правото им да бъдат освободени от тежестта на дължимия от тях за конкретната сделка данък върху добавената стойност. Изводът за това налице ли е действителна доставка на стоки или услуги се прави от решаващия съд в съответствие с националните правила за доказването и след извършване на обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по отнесения до него спор. Такова становище е застъпено в Решение на Съда от 18.06.2013 г. по дело С-78/2012/“***“ ЕООД срещу Директора на дирекция „ОДОП“ – С. при ЦУНАП/ и то е съобразено от настоящия състав при решаване на правния спор. В конкретния случай не се налага допълнително да се изследва въпросът дали жалбоподателят е знаел или е могъл да знае, че фактурираната сделка не е извършена, тъй като той е страна по нея, което изключва възможността да не е наясно, че не е получил описаните във фактурите стоки и услуги.

Неприложимо към предмета на делото е цитираното от в жалбата решение на Европейския съд по правата на човека от 22.02.2009 г. /“***“ АД срещу Б./. С него е признато нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, тъй като правото на данъчен кредит на задължено лице е отказано, поради неправилно отчитане на данъка върху добавената стойност от неговия доставчик. Съдът е приел, че не може да се изисква от получателя по доставката да носи всички последствия от ненавременното изпълнение на задълженията за отчитане на ДДС от страна на доставчика, в случай, че той е изпълнил задълженията си за отчитане на данъка, не е имал възможност да осигури изпълнение на задълженията на доставчика, не е налице измама на системата за облагане на ДДС, за която той да знае или да има начин да знае. Посоченото, не е относимо към настоящия правен спор, тъй като основание за отказаното право на приспадане на данъчен кредит е неосъществяването на фактурирана сделка, по която жалбоподателят е получател. Неизпълнението на законовото изискване, представляващо основание за приспадане на данъчен кредит, е не само от страна на доставчика по сделката, но и от получателя. Двамата не са реализирали фактически задълженията, елемент на търговските сделки, за които са съставили процесните фактури. Затова в случая е налице знание у данъчно задълженото лице относно обстоятелството, че основанието за приспадане на данъчен кредит не е възникнало.

Предвид всичко изложено съдът намира, че ревизионният акт, в обжалваната му част е законосъобразен и подадената срещу него жалба следва да се отхвърли, като неоснователна.

С оглед изхода от делото и на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3-то от ДОПК в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 824.34 лв.

Мотивиран от изложеното, Административен съд – Перник

Р Е Ш И

ОТХВЪРЯ жалбата на „**“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: с. К.**** и адрес за кореспонденция: гр. П.***, представлявано от В.Н.З. против Ревизионен акт № *** /18.07.2018 г., издаден от Т.Б. Г. – началник на сектор – възложител на ревизията и В. В. В. – главен инспектор по приходите – ръководител на ревизията, в частта, потвърдена с Решение № ***/25.01.2019 г. на Директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – С.при Централно управление на Националната агенция по приходите, с която не е признат данъчен кредит и е определен за внасяне данък в размер на *** лв. за данъчен период 01.08.2016 г. – 31.08.2016 г., ведно със съответната лихва и данък в размер на *** лв. за данъчен период 01.09.2016 г. – 30.09.2016 г., ведно с начислената лихва в размер на *** лв.

ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: с. К.*** и адрес за кореспонденция: гр. П.*****, представлявано от В.Н.З. да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – С. при Централно управление на Националната агенция по приходите сумата от *** лв. /осемстотин двадесет и четири лева и тридесет и четири стотинки/, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

СЪДИЯ:/п/