П Р О Т О К О Л

гр.Перник, 14 май 2019 г.

Административен съд Перник, в публично съдебно заседание на 14 май 2019 година, в състав:

СЪДИЯ: СИЛВИЯ ДИМИТРОВА

Секретар: Е. В.

Прокурор: Н.Ц.

Сложи за разглеждане докладваното от съдия ДИМИТРОВА адм. дело № 317 по описа за 2018 година.

На именното повикване в 10:00 часа се явиха:

ИЩЕЦЪТ - М.В.Й., надлежно уведомена се явява лично и с адв. Г.М. с пълномощно по делото.

ОТВЕТНИКЪТ - МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, уведомен при условията на чл. 137, ал.7 от АПК, не изпраща процесуален представител.

За Окръжна прокуратура Перник, уведомена от предходното съдебно заседание, се явява прокурор Н. Ц..

Свидетелят Байко М. - уведомен от предходното съдебно заседание, не се явява.

ПО ХОДА НА ДЕЛОТО

АДВ.М.: Моля да се даде ход на делото.

ПРОКУРОРЪТ: Да се даде ход на делото.

СЪДЪТ намира, че не са налице процесуални пречки за даване ход на делото, тъй като страните са надлежно уведомени за днешното съдебно заседание, поради което

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО;

АДВ. М.: Държа на разпита на свидетеля М., който не се явява в днешното съдебно заседание, но за причините не сме уведомени.

Не водим допуснатия ни свидетел, при режим на довеждане, защото свидетелката се е разболяла, за което ще представим съответния документ за следващото съдебно заседание. Държим и на нейния разпит.

Моля, на основание чл.171, ал.1 от АПК, да бъде разпитана доверителката ми.

ПРОКУРОРЪТ: Не възразявам.

СЪДЪТ, като взе предвид направеното искане и като намери същото за допустимо, на основание чл. 171 от АПК

О П Р Е Д Е Л И:

ПРИСТЪПВА към изслушване на ищцата М.В.Й. при закрити врата.

Отстранява присъстващите от залата.

ИЩЦАТА:На 09 септември 2010 година, тогава 18-годишна, си бях си в къщи. Живея в гр. П***. Живея с родители си, брат ми и сестра ми. Беше сутринта рано между 08.30 - 09:00 часа, когато се звъна на звънеца, но аз продължих да спя. След известно време се отвори вратата на спалнята ми и чух мама да казва, че трябва да стана. В момента, в който отворих очи и се обърнах, все още намирайки се в леглото, видях срещу себе си човек с маска и насочен към мен автомат. Той избута майка ми навън и започна да ми крещи „Ставай, ставай! До стената!“. При вида на този човек, аз се стреснах и стъписах, много се уплаших и помислих, че ни обират. Шокирах се, изпаднах в състояние на паника. Не знаех какво да направя, защото около мен нямаше никой от близките ми. В този момента аз бях почти гола, само по бельо – потниче и бикини. Това още повече ме притесни, защото трябваше гола да се показвам пред човек когото не познавах. Човекът беше облечен с тъмни дрехи и имаше черна маска на лицето си. Не видях обозначителни знаци по дрехите му, тъй като беше с лице към мен. След като се подчиних на заповедта му и станах, той ме избута надолу – на долния етаж. Тогава видях, че на гърба му имаше надпис „ГДБОП“. Като слязох на долния етаж, влязох в кухнята. Там видях мама, брат ми и сестра ми. Тате го нямаше и дълго време след това не го видях и не разбрах къде е бил през това време. В кухнята и в къщата ни имаше и други маскирани хора, но също така и цивилни лица, които не познавах. Един от цивилните обикаляше с камера в жилището ни и снимаше – вътре, отвън, навсякъде. Не си спомням дали нас ни е снимал, но снимаше навсякъде, дори и в гаража.

В същия ден аз трябваше да бъда на изпит в ПМГ, излязох малко по-късно, но изобщо не си спомням какво е станало и как съм се справила, защото бях шокирана. След изпита се обадих на братовчедка ми Л. и я помолих да отида у тях, защото ме беше страх да се прибера. Разказах й какво се е случило, но те явно бяха разбрали от пресата, а и по-късно разбрах, че в пресата са започнали масово да коментират случая.

Прибрах се вкъщи привечер. Тате вече си беше вкъщи. Нито той, нито мама казваха нещо относно случая и дори не казаха, че по телевизията са излъчвали някакви репортажи свързани с това. Аз обаче гледах новините и оттам, още същия ден видях, че коментират случая при нас. Като гледах репортажа ме хвана срам и много се притесних. На репортажа се виждаше баща ми, стоящ пред къщата с белезници на гърба, гол само по слипове. Тате беше пред двора, на тротоара, до входната врата на улицата. Това допълнително ме шокира, защото до този момент не знаех къде е бил баща ми по време на тъй наречената „акция“. След няколко дни ми предстоеше изпит в училище – щях да бъда 12 клас, и още повече се притесних как ще ме приемат съучениците, приятелите и учителите ми. Още на другия ден, навсякъде по вестниците се появи снимков материал и коментари по случая. Снимки на баща ми и коментари имаше в във вестниците „Телеграф“, „24 часа“, „Труд“, в Интернет и т.н. Коментари и репортажи се излъчваха по телевизиите. Навсякъде се виждаше бащи ми гол, само по слипове и с белезници на гърба. Характеризираха го като престъпник и пишеха, че акцията е за някакво престъпление. В крайна сметка той беше оправдан, но това никой не го разбра и срамът за него, за мен и семейството ни остана. Когато тръгнах на училище, забелязах, че не само съучениците от моя клас, но и другите ученици от училището си шушукаха и ме обсъждаха. Много пъти съм чувала, минавайки по коридора, учениците да казват „ето я М., дето баща й го снимат по долни гащи“. Считаха го за престъпник и аз много се притеснявах от това. От силното притеснение, неудобството, срама, аз изпаднах в депресия и спрях да ходя на училище. Започнах да посещавам психиатър - д-р М.. Действително, когато ме събудиха по онзи ужасен начин, аз много се уплаших, но със сигурност мога да кажа, че това го преодолях по-лесно отколкото срама от това, че ме наричат дъщеря на престъпник. По-голямата ми травма беше в резултат на това, че за тази акция се разчу по такъв неприятен за мен и семейството ми начин и макар, че времето минаваше коментарите по случая не спираха. Дълго време и във вестниците и в другите средства за масово осведомяване се говореше за баща ми, чичо ми и това ставаше повод за коментари между близки, познати, непознати, и където и да минавах ме сочеха с пръст. Ние живеем в малък град и това отразяване на случая рефлектира изключително негативно на моята психика. Посещавах психиатъра д-р М. около половин година. Провеждах консултации при него, той ме преглеждаше и ми назначаваше лекарства, които вземах дълго време. Спомням си, че едното лекарство беше „Ривотрил“, а имената на другите не помня. Причината да започна консултациите с психиатър бяха, че вследствие на срама, притесненията и подмятанията във връзка със снимката на баща, аз не се чувствах никак добре, отслабнах много, загубих апетит и спрях да се храня, не можех да спя, не можех да се концентрирам, не можех да възприемам учебния материал, спрях да общувам с хора, затворих се в себе си. Допусках до себе си и разговарях единствено с членовете на моето семейство и братовчедка ми Лили. Почти не посещавах учебни занятия. Първоначално въобще не излизах навън, а после Л. ме подтикваше да излизаме и започнах да излизам за малко, но едва 2-3 месеца след като започнах лечението. Лекарствата ми ги изписваше д-р М.. Той определяше дозировката и схемата, по която да ги приемам. Преди този случай лекарства не съм вземала, включително и такива за психиката, тъй като не съм имала психически проблеми, не съм имала нарушение в съня, нито главозамайване, нито липса на апетит. Вследствие на тази терапия се чувствах успокоена, но донякъде, но тъй като получавах главозамайване, не можех да шофирам и да се концентрирам. В училище до този момент съм била отличничка, но вследствие на тези проблеми успехът ми се понижи. Изгубих желание да посещавам училище, защото трябваше да се срещам с хора, които ме коментираха. Веднъж в училище имаше някакъв спор между съучениците ми и когато аз опитах да кажа нещо, изведнъж всички се обърнаха към мен и ми казаха: „Ти да мълчиш, защото баща ти е престъпник и нямаш право да вземаш отношение“. Съучениците, учителите дори непознати хора знаеха за случая от медиите. Заради тази показна акция, разгласяването й и широкото й медийно отразяване и тъй като това се случи последната година от обучението ми, аз не можа да почувствам красотата на абитуриентския празник, не можах да се радвам на последната година в училище с моите приятели и съученици и пропуснах много други неща.

АДВ.М.: Нямам повече въпроси.

ПРОКУРОРЪТ: Нямам въпроси към ищцата.

АДВ. М.: Държа на разпита на допуснатите свидетели и поради отсъствието им, моля да отложите делото за друга дата и час. Завявам, че ще доведем свидетелката В.Н.а, а свидетеля д-р М., Моля, да призовете по местоработата му в ***.

С оглед необходимостта за събиране на други доказателства, съдът намира, че делото следва да бъде отложено за друга дата и час, поради което

О П Р Е Д Е Л И :

ОТЛАГА и НАСРОЧВА делото за 11 юни 2019 г., от 14:30 часа, за които дата и час ищцата, доверителят й и представителя на Окръжна прокуратура П. се уведомиха в днешното съдебно заседание и призовки няма да получават.

ИЩЦАТА уведомена за задължението си да доведе свидетелката Н. в следващото съдебно заседание.

ОТВЕТНИКЪТ - уведомен при условията на чл. 137, ал.7 от АПК, призовка няма да получава.

Де се изпрати призовка на свидетеля д-р М. по местоработата му в ***.

ПРОТОКОЛЪТ се изготви в съдебно заседание, което приключи в10:40 часа.

СЪДИЯ:/п/

СЕКРЕТАР:/п/