Р Е Ш Е Н И Е

№ 174

Гр. Перник, 05.06.2019 година.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Административен съд – Перник в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и седми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

Съдия: Ивайло Иванов

при съдебния секретар А. М., като разгледа докладваното от съдия Ивайло Иванов административно дело № 260 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на В.Е.В. с ЕГН **********,***, чрез адвокат А.В. *** срещу Заповед рег. № ***от 21.03.2019 година на началника на сектор „Пътна полиция“ (ПП) при Областна дирекция към министерството на вътрешните работи (ОДМВР) Перник, с която на основание чл. 17, ал. 13, т. 2 от Наредба № I-157 от 01.10.2002 година за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства (СУМПС), отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба № I-157/01.10.2002 година), във връзка с чл. 151, ал. 7 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) му е отказано издаването на българско СУМПС.

В жалбата се излагат съображения, че оспореният акт е незаконосъобразен. Твърди, че оспорената заповед е издадена в нарушение на материалния закон, както и не е мотивирана. Заявява, че към подаденото заявлението за издаване на СУМПС е представил всичко необходимо, поради което са били налице основанията за подмяна на СУМПС по чл. 17, ал. 1 от Наредба № I-157/01.10.2002 година. Моли съда да отмени оспорената заповед.

В проведеното съдебно заседание на 27.05.2019 г. жалбоподателят, редовно призован, не се явява, представлява се от адвокат А.В. ***, който поддържа депозираната жалба, като развива допълнителни съображения за незаконосъобразност на оспорената заповед, поради което моли съда да отмени оспорената заповед. Претендира присъждане на направените съдебни разноски, за което прилага списък по чл. 80 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК.

В проведеното съдебно заседание на 27.05.2019 г. ответникът по жалбата – началник сектор ПП при ОДМВР Перник, редовно призован, не се явява, представлява се от главен юрисконсулт З. В., която излага доводи за законосъобразност, включително мотивираност на оспорената заповед. Моли съда да отхвърли жалбата като неоснователна.

По допустимостта на жалбата:

Настоящият съдебен състав на Административен съд – Перник намира, че е сезиран с процесуално допустима жалба, подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от лице, което има правен интерес от оспорването на акт, който пряко засяга негови права и законни интереси, съответно подлежащ на съдебен контрол, поради което се дължи разглеждането й по същество.

По основателността на жалбата:

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Административен съд – Перник в настоящия съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и прецени по реда на чл. 235, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във връзка с чл. 144 от АПК приетите по делото писмени доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:

Жалбоподателят В.Е.В. е подал заявление вх. № 662/14.02.2019 година за издаване на българско СУМПС, като конкретно е поискал подмяна на СУМПС, издадено във Великобритания (л. 7 от делото). Към заявлението са приложени медицинско удостоверение за здравословното състояние на водач/кандидат за придобиване на правоспособност за управление на МПС (л. 6 от делото) и декларация по чл. 151, ал. 5, и във връзка с чл. 151, ал. 7 от ЗДвП.

В хода на образуваното административно производство е извършена проверка в европейската система за обмен на информация за СУМПС, при която е установено, че В.Е.В. притежава СУМПС № ***, издадено във Великобритания на 08.11.2018 година, валидно до 07.11.2023 година (л. 11 от делото), с № ***, с посочен в колона 12 за категории А, B, C, BE и CE код 70 BUL.

Със Заповед рег. № ***от 21.03.2019 година началник сектор ПП при ОДМВР Перник е отказал на В.Е.В. издаването на българско СУМПС на основание чл. 17, ал. 13, т. 2 от Наредба № I-157/01.10.2002 година, във връзка с чл. 151, ал. 7 от ЗДвП с посочено фактическо основание: установено при проверка в европейската система за обмен на информация наличие на издадено на В.Е.В. СУМПС във Великобритания.

Препис от заповедта е връчен на В.В. на 25.03.2019 година.

При така установените факти настоящият съдебен състав на Административен съд – Перник, като извърши по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК цялостна проверка за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, достигна до следните правни изводи:

Оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, съобразно предоставените му правомощия. Законодателят е възложил на министъра на вътрешните работи да определи условията и реда за издаване на свидетелства за управление на моторни превозни средства – чл. 159, ал. 1, т. 1 ЗДвП. В изпълнение на тази компетентност министърът на вътрешните работи е издал Наредба № I-157/01.10.2002 година за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Наредбата СУМПС се издава от структурните звена „Пътна полиция“ при областните дирекции на МВР според постоянния адрес на лицето. В случая постоянният адрес на жалбоподателя е в гр. Перник, видно от сезиращата съда жалба и удостоверение (л. 23 от делото), поради което компетентен да издаде исканото свидетелство, съответно да откаже да издаде такова, е началникът на сектор „Пътна полиция при ОДМВР Перник. Следователно именно издателят на оспорената заповед – ответник по настоящото дело, е държавният орган, компетентен да издаде, респективно да откаже да издаде СУМПС на жалбоподателя. Ето защо не е налице отменително основание по чл. 146, т. 1 от АПК.

Заповедта е издадена в законоустановената писмена форма и има реквизитите по чл. 59, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 от АПК. Административният акт е мотивиран с фактическите и правни основания за издаването му, съгласно изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК: посочени са приетите за установени факти при извършената от административния орган проверка, както и се съдържат правните норми, обосновали издаването му – чл. 17, ал. 13, т. 2 от Наредба № I-157/01.10.2002 година, във връзка с чл. 151, ал. 7 от ЗДвП, поради което не е налице отменително основание по чл. 146, т. 2 от АПК.

При издаване на процесната заповед административният орган не е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Съдът приема, че от фактическа страна в заповедта неясно е посочено, че отказът се постановява след проверка относно „обичайно пребиваване и/или има друго валидно СУМПС, издадено от друга държава – членка на ЕС, или има ли наложени ограничения“, но единствено е установено, че заявителят има издадено СУМПС от Великобритания, без да се извърши обосновка относно останалите проверявани обстоятелства. Въпреки това, предвид изводите по – долу относно приложимия материален закон, допуснатото от административния оран процесуално нарушение, не е повлияло и не може да повлияе на съдържанието на административния акт, така че недопуснато да доведе до друго решение на поставения пред административния орган въпрос, в случая, да бъде издадено българско СУМПС. Предвид това не е налице основание за отмяна на акта по чл. 146, т. 3 от АПК.

По отношение съответствие на оспорената заповед с материалноправните разпоредби:

Предмет на оспорване в настоящото дело е отказ на административния орган да подмени валидно СУМПС на жалбоподателя, издадено във Великобритания – държава – членка на ЕС, с българско СУМПС. С оглед предмета на спора, относими към процесното производство са на първо място разпоредбите на ЗДвП и конкретно чл. 151, ал. 7 от ЗДвП, съгласно която едно и също лице може да притежава само едно свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от държава – членка на Европейския съюз, а според чл. 161, т. 5 от ЗДвП СУМПС издадено в друга държава, в случая членка на Европейския съюз, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено. Според чл. 162, ал. 6 от ЗДвП свидетелство за управление по чл. 161, т. 5 от ЗДвП на лице, което е установило обичайното си пребиваване в Република България, може да бъде заменено по негово искане с равностойно българско свидетелство за управление без полагане на изпит, като съгласно ал. 8 на посочената разпоредба в случаите по ал. 4 – ал. 7 замяната с българско свидетелство за управление се извършва след представяне на чуждестранно национално свидетелство, а замененото свидетелство се връща на държавата в която е издадено, като се посочват причините за извършване на замяната. Във връзка с последната разпоредба е § 6, т. 46 от ЗДвП, съгласно който „обичайно пребиваване“ в Република България е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава – членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в университет или в друго учебно заведение не се смята за смяна на обичайно пребиваване.“

Условията и редът за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство са определени в Наредба № I-157/01.10.2002 година, издадена на основание чл. 159 от ЗДвП. Съгласно чл. 12 от Наредбата СУМПС се издава в изрично изброените хипотези на т. 1 – т. 9, една от които е в т. 8 – при подмяна на чуждестранно национално свидетелство за управление. Съгласно чл. 17, ал. 1, т. 3 от Наредбата признаване и подмяна на чуждестранно национално СУМПС се допуска, ако страната, издала съответното свидетелство, е държава – членка на Европейския съюз, или друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или Конфедерация Швейцария. Според чл. 17, ал. 3 от Наредбата подмяната на СУМПС по ал. 1, т. 3 се извършва въз основа на представено чуждестранно СУМПС и документите по чл. 13, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 6 (заявление по образец, карта за оценка на физическа годност, декларация, че обичайното му пребиваване не е в друга държава – членка на ЕС, и че не е притежател на валидно свидетелство, издадено от държава – членка на ЕС). Съгласно чл. 17, ал. 5 от Наредбата чуждестранното национално СУМПС, въз основа на което е издадено българско свидетелство, се връща в страната, която го е издала. Съгласно чл. 17, ал. 6 от Наредбата чуждестранното СУМПС се подменя на база представените документи по ал. 3 за категориите, посочени в чуждото свидетелство и в съответствие с документа по чл. 13, ал. 1, т. 3. Според чл. 17, ал. 13 от Наредбата не се издава СУМПС в случаите, когато се установи, че лицето, подало заявление: 1. има обичайно пребиваване в друга държава – членка на ЕС; 2. има друго валидно свидетелство за управление на МПС, издадено от държава – членка на ЕС, или има наложени ограничения или временно лишаване от право да управлява МПС на територия на държава членка, или е започнала процедура по подмяна на свидетелството в друга държава членка; 3. не е изпълнило или не отговаря на предвидените в законодателството изисквания за издаване на свидетелство за управление на МПС. Съгласно чл. 17, ал. 14 от Наредбата не се признава за валидно и не се подменя с българско, чуждестранно национално СУМПС на лице, което е притежавало българско СУМПС, но същото е временно отнето на основание чл. 171, т. 1 от ЗДвП. Подмяна на чуждестранното СУМПС се допуска след изтичане на срока на наложената мярка, а отнетото българско СУМПС се унищожава. Съгласно чл. 17, ал. 15 от Наредбата не се признава за валидно и не се подменя с българско, чуждестранно национално СУМПС на лице, което е притежавало българско СУМПС, но е изгубило правоспособност в съответствие с чл. 157, ал. 4 от ЗДвП поради отнемане на всички контролни точки и чието СУМПС е обявено за отнемане. Лицето може да възстанови правоспособност на основание чл. 157, ал. 5 ЗДвП...

Съгласно разпоредбата на § 1 от ПЗР на Наредба № I-157/01.10.2002 година се въвеждат разпоредби на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, относно свидетелства за управление на превозни средства (Директива 2006/126/ЕО). Съгласно § 11 (1) от Директива 2006/126/ЕО, когато притежател на валидно свидетелство за управление, издадено от държава – членка, установи обичайното си пребиваване в друга държава – членка, той може да поиска замяна на неговото свидетелство. Държавата – членка, която извършва замяната, проверява за коя категория е все още валидно свидетелството. Съгласно § 11 (3) от Директива 2006/126/ЕО извършващата замяната държава – членка връща старото свидетелство на органите на държава – членка, която го е издала, като посочва причините за това. Според § 11 (4) от Директива 2006/126/ЕО държава – членка отказва издаване на СУМПС на кандидат, на когото СУМПС е ограничено, временно отнето или отнето в друга държава – членка. Държава – членка може да откаже издаването на СУМПС на кандидат, на когото свидетелство е анулирано в друга държава – членка. Съгласно § 12 от Директива 2006/126/ЕО „обичайно пребиваване“ по смисъла на директивата, означава мястото, където дадено лице обикновено живее, тоест повече от 185 дни през календарна година, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. Независимо от това, за обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави-членки, се счита мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в университет или друго учебно заведение не се счита за смяна на обичайно пребиваване.

От тълкуването на съдържанието на цитираната, относима към предмета на процесния спор, европейска, съответно национална нормативна рамка, следва извод, че както в европейското, така и в националното законодателство, е предвидена възможност за лице, притежаващо чуждестранно СУМПС, издадено от държава – членка на ЕС в случая Великобритания, да поиска неговата замяна с българско СУМПС. Процесуални предпоставки за такава замяна, при наличието на които административният орган няма право да откаже да извърши исканата замяна, са (относимо към процесния случай): притежаване на чуждестранно национално СУМПС, издадено (подменено) в държава – членка на ЕС, валидно (СУМПС не е ограничено, временно отнето или отнето в друга държава – членка или в Република България, заявителят – притежател на чуждестранното национално СУМПС, не е изгубил правоспособност, а СУМПС не е обявено за отнемане в друга държава-членка или в Република България), и не на последно място установено пред административния орган по замяната обичайно пребиваване на лицето – заявител в Република България.

По настоящото дело не се спори, че жалбоподателят притежава чуждестранно национално СУМПС, издадено във Великобритания. Видно е от данните в справката на л. 11 от делото същото е издадено във Великобритания на 08.11.2018 година, като в справката е посочено – валидно. По делото ответникът не представи други доказателства това СУМПС да е невалидно в смисъла на някоя от цитираните по – горе относими нормативни разпоредби.

На следващо място обаче, съдът намира, че по делото не се доказа да е налице другата предпоставка за подмяна на чуждестранно национално МПС, а именно, че заявителят и настоящ жалбоподател към момента на подаване на процесното заявление, е имал обичайно пребиваване на територията на Република България по смисъла на § 6, т. 46 от ЗДвП, респективно чл. 12, във връзка с чл. 11 (1) от Директива 2006/126/ЕО, като съображенията за това са следните:

От една страна от данните в колона 12 на копие на СУМПС (л. 10 от делото, за категориите А, B, C, BE и CE, е вписан (посочен) код 70 BUL. За същите тези категории в колона 10 на СУМПС са посочени дати на придобиване на правоспособност за всяка от тях, които дати предшестват датата на издаване на чуждестранното национално СУМПС. Тези данни водят на извод, че категориите с код 70 са придобити на база подмяна на чуждестранно СУМПС (арг. от Приложение № 1 към Директива 2006/126/ЕО, т. 12, код 70 и чл. 7, ал. 3 от Наредба № I-157/01.10.2002). От това следва, че към 08.11.2018 година по отношение на жалбоподателя, в производството пред съответния компетентен орган на Великобритания, е установено обичайно пребиваване в съответната държава – членка, съответно е издадено СУМПС, с което са признати категории, придобити на база подменено чуждестранно национално СУМПС. От друга страна жалбоподателя прилага към заявлението си декларация, като пред съда представя и удостоверение за постоянен адрес, както и в жалбата заявява, че към датата на подаване на заявлението на 14.02.2019 година има обичайно пребиваване в Република България.

Приложеното удостоверение не представлява обективно доказателство, установяващо обичайно пребиваване по смисъла на чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО, респ. § 6, т. 46 от ЗДвП. В този смисъл е и практиката на Съда на ЕС, а като пример: „член 12 от Директива 2006/126 предвижда, що се отнася до условието за обичайно пребиваване, редица обективни критерии, които позволяват да се установи дали кандидатът пребивава обичайно на въпросната територия (т. 47 от Решение на Съда (пети състав) от 25 юни 2015 година по дело C-664/13). Възможно е „кандидатът да отговаря на тези критерии, които позволяват да се установи, че пребивава обичайно на територията на държава членка, без да има адресна регистрация в тази държава членка... (т. 48 от Решение на Съда (пети състав) от 25 юни 2015 година по дело C-664/13).“ В тази връзка адресната регистрация сама по себе си е обстоятелство, което не отразява критериите, посочени в чл. 12 от Директива 2006/126, доколкото не отчита каквито и да било обстоятелства, посочени в този член (в този смисъл т. 50 от цитираното решение на Съда на ЕС). От друга страна адресната регистрация има за основна цел да гарантира, че всяко лице може да бъде намерено на адреса му в рамките на правоотношенията му с държавата. В този смисъл наличието на адресна регистрация само по себе си не означава, че лицето пребивава в Република България повече от 185 дни през последните последователни 12 месеца. Това се установява и от представеното по делото удостоверение за постоянен адрес, датиращо от 21.01.2005 година. Същото очевидно не кореспондира с данните по делото, относно пребиваването на жалбоподателя във Великобритания, в който период включително му е издадено и чуждестранното национално СУМПС. Последният, въпреки пребиваването си във Великобритания, видно е, че не е предприемал действия по промяна на адресната си регистрация, без този факт да е рефлектирал и върху издаване на чуждестранното национално СУМПС през 2018 година.

Обичайно пребиваване на територията на Република България към момента на подаване на заявлението не може да се установи и от подадената декларация за обичайно пребиваване. В случая следва да се вземе предвид периодът, в рамките на който е процедирано при издаване на чуждестранното национално СУМПС и е подадено процесното заявление. Издадено е чуждестранно национално СУМПС във Великобритания на 08.11.2018 година, а само три месеца по – късно, на 14.02.2019 година жалбоподателят заявява желание за нова подмяна на СУМПС.

При липса на данни за наличие на някакви изключителни причини за ползване от правото на подмяна на валидно чуждестранно национално СУМПС в такъв кратък период, едва три месеца след извършена предишна подмяна в държава – членка на ЕС, безсъмнено такова процедиране не кореспондира с целите на европейското и национално законодателство в тази област. Същевременно обективно е невъзможно да се докаже и установи обичайно пребиваване на територията на Република България към момента на подаване на процесното заявление. Подобни действия надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на целите на общата транспортна политика на ЕС, за повишаването на пътната безопасност, и конкретно за улесняване преместването на лица, установяващи се в държава – членка, различна от тази, в която са положили изпит за придобиване на свидетелство за управление на МПС.

Предвид гореизложеното настоящия съдебен състав не намира за установено по делото, че жалбоподателят е имал обичайно пребиваване на територията на Република България към момента на подаване на процесното заявление, във връзка с което е постановен обжалваният отказ. Не се установи наличието на основна обективна предпоставка за подмяна на чуждестранно национално СУМПС с българско, като отказът съдът намира и за съответен и на целта на закона. Предвид изложеното не са налице основания за отмяна на оспорваната заповед по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК.

На основание гореизложеното настоящия съдебен състав приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и с целта на закона.

По изложените съображения жалбата следва да бъде отхвърлена, като неоснователна.

Относно разноските:

С оглед изхода на делото направеното искане от страна на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на направените съдебни разноски, следва да се остави без уважение.

Ответникът по делото не претендира присъждане на съдебни разноски, поради което такива не следва да бъдат присъждани.

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК, настоящият съдебен състав на Административен съд – Перник

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на В.Е.В. с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Заповед рег. № ***от 21.03.2019 година на началника на сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция към министерството на вътрешните работи Перник, като неоснователна.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Върховния административен съд на Република България в 14 – дневен срок от връчването му на страните.

Съдия: