Р Е Ш E Н И Е

№ 102

Гр. Перник, 18.04.2017 година.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Административен съд – Перник, в публично съдебно заседание проведено на двадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

Съдия: Ивайло И.

при съдебния – секретар Т.М.***, като разгледа докладваното от съдия Ивайло И. административно дело № 451 по описа на съда за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 203 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 284, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Образувано е по искова молба на П.И.И.*** с ЕГН **********, който към настоящия момент е в затвора в гр. Бобов дол срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Г. М. Д.“ № 42. Ищецът твърди, че е претърпял неимуществени вреди в размер на 10 000 /десет хиляди/ лева, за това, че в периода от 06.03.2016 година до 28.05.2016 година е бил задържан по досъдебно производство № 189 по описа за 2016 година на Първо РУ – Перник с наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“ и в това си качество не му е осигуряван многократно престой на открито.

Ищецът претендира ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на нарушаване на човешките му права за периода на престой в следствения арест от 06.03.2016 година до 28.05.2016 година.

В проведеното съдебно заседание на 20.03.2017 година ищецът моли съда да уважи предявения иск, като основателен и доказан.

Процесуалният представител на ищеца адвокат М. Ж.*** от АК Перник моли съда да уважи предявения иск по основание и размер като доказан. Подробни съображения развива в представените писмени бележки.

Процесуалният представител на ответника моли съд да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан по подробно изложени съображения в представения писмен отговор по делото.

Представителят на Окръжна прокуратура Перник дава заключение за неоснователност на предявения иск, като счита че не е доказан по основание и размер.

Административен съд – Перник, след като обсъди релевираните с исковата молба основания, доводите на страните, прецени събраните по делото относими доказателства по реда на чл. 235 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/, във връзка с чл. 144 от АПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Между страните по настоящето съдебно производство не се спори, че настоящият ищец е бил задържан по досъдебно производство № 189/2016 година на Първо РУ на ОД на МВР Перник, с мярка за неотклонение „Задържане под стража“ за периода от 06.03.2016 година до 26.05.2016 година, като на 27.05.2016 година е приведено в изпълнение наложеното наказание „Лишаване от свобода“ в затвора в гр. Бобов дол.

По делото е представена Заповед № Л-6399 от 26.07.2010 година на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите, с която в Раздел V /чл. 54 – чл. 56/ е определен реда за престой на открито на арестантите.

По делото е представена подробна справка за предстоя на открито в Арест Перник за периода от 07.03.2016 година до 27.05.2016 година на задържаното лице П.И.И.*** /настоящ ищец/, от която е видно, че на 09, 17, 19 и 24 април 2016 година, съответно на 08, 15 и 22 май 2016 година на настоящия ищец не му е осигурен престой на открито.

Пред настоящата съдебна инстанция е разпитан свидетеля Б.Д.Д.*** от страна на ищеца. От показанията на свидетеля се установява, че в периода от 07.05.20016 година до 27.05.2016 година е бил заедно с настоящия ищец, като заявява, че престоя на открито не се е осъществявал всеки ден, като обяснението за това било намаления състав на служителите в ареста. Твърди, че не им е компенсиран престоя на открито с допълнителни часове, когато са предишния ден не са извеждани. Така дадените свидетелски показания настоящия съдебен ги кредитира изцяло, тьй като се базират на лични възприятия, обективни и последователни са, непротиворечиви и кореспондиращи със събраните по делото писмени доказателства.

При така установената фактическа обстановка настоящия съдебен състав прави следните правни изводи:

Предявеният иск е допустим.

Разгледан по същество е частично основателен.

В настоящия случай е предявен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева от лице /настоящ ищец/, което в периода на задържането му по мярка за неотклонение „Задържане под стража“ твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност – незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица на държавата, като не са му осигурени ежедневно престой на открито. В конкретния казус Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е юридическо лице към Министъра на правосъдието, което е с териториални служби в т.ч. Областните служби „Изпълнение на наказанията“ /чл. 12, ал. 3 от ЗИНЗС/, които обединяват, ръководят и контролират дейността на пробационните служби и арестите /чл. 16, ал.1 от ЗИНЗС/. Следователно исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл. 205 от АПК. Твърдяната като незаконосъобразна дейност на служители от администрацията на Ареста – Перник представлява административна дейност, доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на наложената мярка за неотклонение „Задържане под стража“ не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във връзка с изпълнението на мярката и изтърпяване на наказанието, а обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от задържаните лица и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Ето защо настоящия съдебен състав приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ /сега чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на които вреди се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни бездействия и действия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служители на Ареста – Перник е допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл. 203 и следващите от АПК.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка настоящия съдебен състав намира, че предявеният иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София за претърпени неимуществени вреди от администрацията на Арест – Перник в периода от 06.03.2016 година до 26.05.2016 година, период през който настоящия ищец е изтърпявал мярка за неотклонение „Задържане под стража“ се явява доказан по основание, по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. Законодателят в нормата на чл. 3 е определил, кога е налице нарушение по отношение на осъдените и задържаните под стража, като тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, а в нормата на ал. 2 е доразвил понятието нарушение по смисъла на ал. 1, като за нарушение се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Следователно отговорността на държавата възниква при наличието на посочените по – горе нарушения предвидени в разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС, като е достатъчно да се установи, наличието на някои от предвидените нарушения, които от своя страна са довели до подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение или бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

В конкретния случай с предявения иск се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни бездействия и действия на длъжностни лица от администрацията на Ареста – Перник. Така претендираните неимуществени вреди законодателя с нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е предвидил, че в случаите по ал. 1 /нарушения по чл. 3/ настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Ето защо в случая е необходимо да се установи само, че е налице доказано нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, което да е довело до уронване човешкото достойнство.

За квалифицирането на едно бездействие/действия като незаконосъобразно такова е необходимо да бъде установено неизпълнение/изпълнение на задължение за фактическо действие от страна на административен орган или на длъжностно лице от администрацията, което задължение е регламентирано в нормативен акт. Съгласно обстоятелствената част и петитума на подадената искова молба, релевираните като основания на исковата претенция незаконосъобразни бездействия/действия на администрацията на Ареста Перник, се изразяват в неосигуряване на престой на открито всеки ден.

В Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, част четвърта, е регламентиран реда за изпълнение на мярката за неотклонение „Задържане под стража“. Съгласно чл. 240, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото в тази част не е предвидено друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Съгласно разпоредбата на чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, обвиняемите и подсъдимите имат право на престой на открито, като в разпоредбата на ал. 4 на посочената правна норма е установено, че вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. В действащата за периода на исковата претенция Заповед № Л-6399 от 26.07.2010 година на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите, с която в Раздел V /чл. 54 – чл. 56/ е определен реда за престой на открито на арестантите изрично е установена продължителността на престоя, която е не по . малко от 1 /един/ час на ден за всеки задържан, а за бременни жени и непълнолетни, не по – малко от 2 /два/ часа дневно. В разпоредбата на чл. 54 от цитираната заповед е регламентиран периода на времето на престоя на открито /08.30 часа до 17.00 часа, а когато престоя на открито не може да бъде осигурен в някой от дните, той се компенсира в следващите дни в рамките на календарния месец, съгласно чл. 54, изр. второ от Заповед № Л-6399 от 26.07.2010 година на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите. В случая законодателя безспорно е определил правото на задържаното лице на престой на открито всеки ден, поради което за администрацията на местата за лишаване от свобода и на арестите е въведено посоченото задължение. Това означава, че администрацията е длъжна да осигури на лицата такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и уронване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.

Съгласно разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл. 10, т. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права изрично се предвижда, че всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство. В чл. 3 от Конвенцията е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, както и по отношение на лицата, на които е наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“ във вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с нормата на чл. 3, ал. 1 ал. 2 от ЗИНЗС както се посочи по – горе и която предвиждаща, че осъдените съответно задържаните лица, не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, както и бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

На това право на лицата съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на наказанията съответно на мярката за неотклонение, да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и задържаните лица, при зачитане на правата и достойнството им /чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС/.

В тази насока е и Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека /вкл. и във връзка с дела, водени срещу България/, която е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл. 3 от ЕКПЧ основно право. В контекста на тази съдебна практика, по смисъла на чл. 3 от Конвенцията, „Безчовечно или унижаващо отношение“ предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно мотивите на Решения на ЕСПЧ по дела срещу България – Й.***, И.***, Р.*** и Ш.*** е посочено, че този подход е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. Установено, е че мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така че начинът и метода на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени.

В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че за периода от 06.03.2016 година до 26.05.2016 година, ищецът е бил настанен в Ареста – Перник във връзка с изпълнението на наложената му мярка за неотклонение „Задържане под стража“. В периода на задържането му е било осигурено правото на престой на открито в непълен обем, като на посочените дати 09, 17, 19 и 24 април 2016 година, съответно на 08, 15 и 22 май 2016 година е бил лишен от това право, както и не е компенсиран в следващите дни в рамките на календарния месец, съгласно чл. 54, изр. второ от Заповед № Л-6399 от 26.07.2010 година на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите. С оглед на гореизложеното настоящия съдебен състав приема за доказани фактите досежно описаните в исковата молба битови и санитарно - хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът при пребиваването му в Ареста – Перник за посочения период, а именно всеки ден да има престой на открито. Нещо повече ответника по иска не проведе обратно доказване на изложените от ищеца факти, а напротив представи доказателства в подкрепа на неговата теза. Ето защо безспорно администрацията на следствения арест е допуснала престой на задържаното лице ищец при тези условия, с което е нарушила разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС.

В случая негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на настоящия ищец надвишават неизбежното ниво присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение „Задържане под стража“, макар и без конкретно увреждане на здравето, доколкото са довели до унижаване на човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията на ареста в нарушение на изискването по чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните лица и зачитане на правата и достойнството им, които бездействия са рефлектирали върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧ. Налице са елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, с оглед на което настоящия съдебен състав приема, че предявеният от П.И.И.*** иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ е доказан по основание.

Относно размера на претендираните неимуществени вреди следва да намери приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието „Справедливост“ е морално – етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Отчитайки посочените по – горе обстоятелства и периода на исковата претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия унижаващи човешкото достойнство/, предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо/, настоящият съдебен състав приема, че искът следва да бъде уважен при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 350 /триста и петдесет/ лева, като за разликата до пълния претендиран размер от 10 000 лева се отхвърли, като недоказан. С това обезщетение се репарират търпените от ищеца неимуществени вреди.

Относно разноските:

С оглед изхода на делото на ответника по иска не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение.

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС настоящия съдебен състав на Административен съд – Перник

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Г. М. Д.“ № 42 да заплати на П.И.И.*** с ЕГН **********, който към настоящия момент е в затвора в гр. Бобов дол на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС сумата от 350 /триста и петдесет/ лева, представляваща претърпени неимуществени вреди за периода от 06.03.2016 година до 26.05.2016 година, изразяващи се в неосигуряване на престой на открито всеки ден в Ареста – Перник при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „Задържане под стража“, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата до пълния претендиран размер от 10 000 лева, като недоказан.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Съдия:/п/