Р Е Ш E Н И Е

№ 282

гр. Перник, 20 октомври 2017г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Административен съд – Перник, в публично съдебно заседание проведено на двадесет и девети септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

Съдия: Слава Георгиева

при съдебния – секретар И.И. и с участието на прокурор Галина Антова от Окръжна прокуратура Перник, като разгледа докладваното от съдия Слава Георгиева административно дело № 214 по описа на съда за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 203 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 284, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Образувано е по искова молба на Ю.А.М., с ЕГН **********, който към настоящия момент е в затвора в гр. Бобов дол срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Г. М. Димитров“ № 42. Ищецът твърди, че е претърпял неимуществени вреди в общ размер на 35 000 /тридесет и пет хиляди/ лева, от които 10 000 лева за това, че многократно не е извеждан на престой на открито, 10 000 лева, за това, че не са му осигурени баня, тоалетна и течаща вода в килията и по всяко време, 10 000 лева за това, че е лишен от телефонна връзка с адвоката и семейството му и сумата от 5 000 лева за това, че не му е осигурено специално обзаведено място за свиждане с близки и деца, за периода от 22.12.2015г. до 22.04.2016г., когато е бил задържан по досъдебно производство с наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Ищецът претендира ответника да бъде осъден да му заплати сумата в общ размер на 35 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на нарушаване на човешките му права за посочения период на престой в следствения арест.

В проведеното съдебно заседание на 08.09.2017г. ищецът е оттеглил предявения иск, с който претендира претърпени неимуществени вреди в размер на 10 000 лева за лишаването му от телефонна връзка с адвоката и семейството му по време на престоя му в „Арести“ при Районна служба „Изпълнение на наказанията“–Перник и с протоколно определение от 08.09.2017г. постановено по делото е прекратено производството по делото в тази част.

В проведеното съдебно заседание на 29.09.2017 година ищеца моли съда да уважи предявените искове, като основателни и доказани.

Назначеният от настоящия съдебен състав служебен адвокат на ищеца адвокат Й.К. *** моли съда да уважи предявените искове по основание и размер като доказани, като развива съображения в тази връзка в представени по делото писмени бележки.

Процесуалният представител на ответника старши юрисконсулт М.Д. моли съдът да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан по изложени съображения в представения писмен отговор по делото и представени становища. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура-Перник дава заключение, че исковете са прекомерно завишени и не следва да се уважат в тези размери.

Административен съд–Перник, след като обсъди релевираните с исковата молба основания, доводите на страните, прецени събраните по делото относими доказателства по реда на чл. 235 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/, във връзка с чл. 144 от АПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Между страните по настоящето съдебно производство не се спори, че настоящият ищец е бил задържан по досъдебно производство № 676/2015г. по описа на 01 РУ на ОД на МВР-Перник с мярка за неотклонение „Задържане под стража“ за периода от 22.12.2015г. до 22.04.2016г., като на 22.04.2016г. с Разпореждане рег. № 2689/20.04.2016г. на Окръжна прокуратура-Перник е преведен в затвора в гр. Бобов дол.

С писмена молба вх. № 1792 от 08.08.2017г. ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ София, чрез процесуалния си представител представя по делото справка рег. № 1762/02.08.2017г. на началника на РСИН–Перник; заявления от ищеца за проведени телефонни разговори за периода на престоя му; проведени свиждания и получени хранителни пратки; декларации за отказ от престой на открито или в определеното за целта помещение в района на ареста, както и заповед № Л-08/05.01.2016г. на началник ОС“ИН“-Перник във вр. със заповед № Л-6399 от 26.07.2010г. на главен директор на ГД“ИН“.

От представените по делото доказателства е видно, че за периода от 22.12.2015г. до 22.04.2016г. настоящия ищец е декларирал 31 пъти отказ от престой на открито.

Пред настоящата съдебна инстанция са разпитани свидетелите П.И.И. и С.А.Б. от страна на ищеца. От показанията на свидетеля И. се установява, че свидетелят е бил в ареста от м. март 2016г. до м. май 2016г. и в този период се е засякъл с настоящия ищец. Ищецът е бил в килия № 3, а свидетеля в килия № 5. Заявява, че престоя на открито не се е осъществявал всеки ден, като това се е случвало главно в съботите и неделите и обяснението за това било намален състав на служителите в ареста. Свидетелят И. твърди, че килиите са малки, без тоалетна и течаща вода, като в тях е имало само два железни кревата и два дюшека. Свидетелят сочи, че всеки ден по три пъти на ден-сутрин, обед и вечер са извеждани на тоалетна, като за през нощта им е било казвано да не тропат и викат, а да си взимат пластмасова бутилка, за да не чукат. Счита, че и ищеца е ползвал такива бутилки ако му се е налагало. В килиите няма тоалетна, поради което тоалетната, която са ползвали арестантите е ползвана и от надзирателите, като достъпа до тоалетната за арестантите е бил ограничен. По отношения на банята, същата са я ползвали един път седмично, а през м. април за 10-15дни била в ремонт. От показанията му става ясно, че свиждането на арестантите с роднините и адвокатите им се е провеждало в карето, където се извеждат арестантите през деня на разходка, на открито при всякакви температури. Така дадените свидетелски показания настоящия съдебен състав ги кредитира изцяло, тъй като се базират на лични възприятия, обективни и последователни са, непротиворечиви и кореспондиращи със събраните по делото писмени доказателства.

От показанията на свидетелката Б. се установява, че когато е имала желание е посещавала брат си и е осъществявано свиждане. Никога не и е отказвано свиждане. Свиждането се е провеждало на открито.

При така установената фактическа обстановка настоящия съдебен състав прави следните правни изводи:

Предявените искове са допустими.

Разгледани по същество са частично основателни.

В настоящия случай са предявени искове за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в общ размер на 25 000 лева от лице /настоящ ищец/, което в периода на задържането му по мярка за неотклонение „Задържане под стража“ твърди, че е претърпял неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност–незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица на държавата, като не са му осигурени ежедневно престой на открито /10 000 лева/, тоалетна и течаща вода в килията и баня /10 000 лева/ и липса на специално обзаведено помещение за свиждане с адвокат и близки /5 000 лева/.

В конкретния казус Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е юридическо лице към Министъра на правосъдието, което е с териториални служби в т.ч. Областните служби „Изпълнение на наказанията“ /чл. 12, ал. 3 от ЗИНЗС/, които обединяват, ръководят и контролират дейността на пробационните служби и арестите /чл. 16, ал. 1 от ЗИНЗС/. Следователно исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл. 205 от АПК. Твърдяната като незаконосъобразна дейност на служители от администрацията на Ареста – Перник представлява административна дейност, доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на наложената мярка за неотклонение „Задържане под стража“ не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във връзка с изпълнението на мярката и изтърпяване на наказанието, а обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от задържаните лица и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Предявените срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове са с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на които вреди се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни бездействия и действия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служители на Ареста – Перник. Исковете са допустими и подлежат на разглеждане в производство по реда на чл. 203 и следващите от АПК.

Възникването на право на обезщетение в случая предполага установяване на незаконосъобразни действия или бездействия на служителите на ответника. Незаконността на действието или бездействието ще се определи от несъобразеността на поведението на длъжностното лице с разпоредбите на нормативния акт. За да е налице фактическо бездействие, е необходимо да има неизвършване на такива фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона. Правопораждащият юридически факт за фактическото действие трябва да е самата правна норма. За правилното решаване на спора е от значение кои са фактическите незаконни действия или бездействия, намиращи се в причинна връзка с твърдените от ищеца вреди, къде са регламентирани в нормативен акт като дължими фактически действия във връзка с управленчески правоотношения.

В част четвърта на ЗИНЗС е регламентиран редът на изпълнение на мярката за неотклонение задържане под стража. Съгласно чл. 240, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото в тази част не се предвижда друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража.

Съгласно разпоредбата на чл. 128, ал. 1 от ЗИНЗС, при изпълнение наказанието "лишаване от свобода" се създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода. Съгласно разпоредбата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите-за поддържане на физическото и психическо здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Разпоредбата на чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент на чл. 240 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица при изпълнение на наложена мярка за неотклонение "Задържане под стража".

По отношение на предявения иск в размер на 10 000 лева за претърпени неимуществени вреди от неосигурен ежедневно престой на открито се приема, че същият е доказан по основание, по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. Законодателят в нормата на чл. 3 е определил, кога е налице нарушение по отношение на осъдените и задържаните под стража, като тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, а в нормата на ал. 2 е доразвил понятието нарушение по смисъла на ал. 1, като за нарушение се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Следователно отговорността на държавата възниква при наличието на посочените по–горе нарушения предвидени в разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС, като е достатъчно да се установи, наличието на някои от предвидените нарушения, които от своя страна са довели до подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение или бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

В конкретния случай с предявения иск се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни бездействия и действия на длъжностни лица от администрацията на Ареста – Перник. Така претендираните неимуществени вреди законодателя с нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е предвидил, че в случаите по ал. 1 /нарушения по чл. 3/ настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Ето защо в случая е необходимо да се установи само, че е налице доказано нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, което да е довело до уронване човешкото достойнство.

В Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, в част четвърта е регламентиран реда за изпълнение на мярката за неотклонение „Задържане под стража“. Съгласно чл. 240, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото в тази част не е предвидено друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Съгласно разпоредбата на чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, обвиняемите и подсъдимите имат право на престой на открито, като в разпоредбата на ал. 4 на посочената правна норма е установено, че вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. В действащата за периода на исковата претенция Заповед № Л-6399 от 26.07.2010г. на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите, с която в Раздел V /чл. 54 – чл. 56/ е определен реда за престой на открито на арестантите изрично е установена продължителността на престоя, която е не по – малко от 1 /един/ час на ден за всеки задържан, а за бременни жени и непълнолетни, не по – малко от 2 /два/ часа дневно. В разпоредбата на чл. 54 от цитираната заповед е регламентиран периода на времето на престоя на открито /08.30 часа до 17.00 часа, а когато престоя на открито не може да бъде осигурен в някой от дните, той се компенсира в следващите дни в рамките на календарния месец, съгласно чл. 54, изр. второ от Заповед № Л-6399 от 26.07.2010г. на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите. В случая законодателят безспорно е определил правото на задържаното лице на престой на открито всеки ден, поради което за администрацията на местата за лишаване от свобода и на арестите е въведено посоченото задължение. Това означава, че администрацията е длъжна да осигури на лицата такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и уронване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.

Съгласно разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл. 10, т. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права изрично се предвижда, че всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство. В чл. 3 от Конвенцията е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, както и по отношение на лицата, на които е наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“ във вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с нормата на чл. 3, ал. 1 ал. 2 от ЗИНЗС, а именно лицата попадащи под действието на ЗИНЗС, не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, както и бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Насрещното административно задължение на ответника е, при изпълнение на наказанията, съответно на мярката за неотклонение да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и задържаните лица, при зачитане на правата и достойнството им, изхождайки от чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС.

В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че за периода от 22.12.2015г. до 22.04.2016г., ищецът е бил настанен в Ареста – Перник във връзка с изпълнението на наложената му мярка за неотклонение „Задържане под стража“. В периода на задържането му на същият по надлежния ред разписан в чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС е било осигурено правото на престой на открито в непълен обем. Същият е отказал за процесния период 31 пъти престой на открито. От свидетелските показания на И. се приема, че престой на открито обикновено не е провеждан събота или неделя, като периода, в които двамата са били заедно в ареста е по-кратък от два месеца. При това положение следва да се приеме за доказано, че непровеждането на престой на открито е в рамките на шест дни, /половината от почивните дни в периода от м. 03.2016г. до 22.04.2016г., дата на превеждането на ищеца от ареста в затвора. Това кореспондира и с изложеното в справка от ответника, че по обективни причини свързани с осигуряване на безопастност и сигурност в ареста и поради намален състав на служителите има случай на непровеждане на престой на открито. По делото не са ангажирани доказателства, задържаният да е бил компенсиран в следващите дни в рамките на календарния месец, съгласно чл. 54, изречение второ от Заповед № Л-6399 от 26.07.2010г. на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите. Съпоставено изложеното с представените индивидуални декларации за отказ от престой на открито мотивират състава да приеме за доказан факта, че на ищеца не е осигурено право на престой на открито всеки ден.

В случая негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на настоящия ищец надвишават неизбежното ниво присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение „Задържане под стража“, макар и без конкретно увреждане на здравето, доколкото са довели до унижаване на човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията на ареста в нарушение на изискването по чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните лица и зачитане на правата и достойнството им, които бездействия са рефлектирали върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧ. Налице са елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, с оглед на което настоящия съдебен състав приема, че предявеният иск от Ю.А.М. срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ в тази му част е доказан по основание. Без правно значение са аргументите на ответника за намален числен състав на служителите на ареста.

Относно размера на претендираните неимуществени вреди следва да намери приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието „Справедливост“ е морално – етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Отчитайки посочените по–горе обстоятелства и периода на исковата претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия унижаващи човешкото достойнство-6 дни/, предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо/, настоящия съдебен състав приема, че искът следва да бъде уважен при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 500 /петстотин/ лева, като за разликата до пълния претендиран размер от 10 000 лева се отхвърли, като недоказан. С това обезщетение се репарират търпените от ищеца неимуществени вреди.

По отношение на предявения иск в размер на 10 000 лева за претърпени неимуществени вреди от неосигурена тоалетна, с течаща вода в килията се установи, че в периода на задържането му ищецът е бил настанен в килия с две легла. От кредитираните от настоящия съдебен състав свидетелски показания безспорно се установи, че нито в килията на ищеца, нито в която и да е било друга има санитарен възел и мивка с течаща вода, а банята се е използвала един път седмично. Налице е едно общо санитарно помещение, като осигуреният достъп до санитарното помещение е бил три пъти дневно–сутрин, обед и вечер. Съгласно показанията на свидетеля през нощта за облекчаване на физиологичните нужди задържаните лица са използвали пластмасови бутилки.

Твърдението е за бездействие, изразяващо се в неосигуряване на постоянен достъп до санитарен възел и липса на постоянно течаща вода в килията, както и баня, в резултат на което за ищеца били настъпили вреди, представляващи преживяно унизително и недостойно отношение. Не се спори от ответната страна, че в килиите в ареста в гр. Перник няма самостоятелни тоалетни и течаща вода. Действително липсата на санитарен възел в помещението би могло да доведе до известен дискомфорт и неудобства за задържаните лица. Ползването на баня веднъж седмично не е съобразено с хигиеничните нужди и е в противоречие с чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.

Тези задължения са разписани в чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС и чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.

Съгласно §13 на ПЗР на ЗИНЗС, разпоредбата на чл. 43, ал. 3 от с.з., влиза в сила от 01.01.2019г., т.е. не е част от позитивното ни право нито към настоящия момент, нито към релевирания от ищеца период. Относно изискванията на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС за осветеност, проветряване, санитарни възли и течаща вода, обзавеждане и т.н., е използвана правната техника на препращане към Правилника за прилагане на ЗИНЗС, чиито чл. 20 ги нормира, но последният, по силата на §9 от ПЗР на същия, влиза в сила три години след приемането на програмата по §11 на ПЗР от ЗИНЗС от МС за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода в съответствие с чл. 43, ал. 3 /отложен до 01.01.2019г./ С оглед на тези правни норми и наличието на установен със закон отлагателен срок за влизането им в сила, настоящият състав приема, че те не са били част от действащото законодателство към исковия период и следователно, няма как да са били нарушени. Ето защо, не е налице нормативно регламентирано задължение за администрацията на ГД"ИН" да осигури в случая санитарен възел и постоянно течаща вода в килиите на ареста, неизпълнението, на което задължение да бъде квалифицирано като незаконосъобразно. От тази гледна точка формално не са налице нормативно регламентирани задължения за администрацията на местата за лишаване от свобода и на арестите в посочения по–горе смисъл. Това обаче не означава, че администрацията не е длъжна да осигури на лицата такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и уронване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.

С оглед на гореизложеното настоящия съдебен състав приема за доказани фактите досежно описаните в исковата молба битови и санитарно – хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът при пребиваването му в Ареста – Перник за посочения период. Нещо повече ответника по иска не проведе обратно доказване на изложените от ищеца факти, а напротив изложи аргументи в подкрепа на неговата теза. Ето защо безспорно администрацията на следствения арест е допуснала престой на задържаното лице ищец при тези условия, с което е нарушила разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС.

В случая негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на настоящия ищец надвишават неизбежното ниво присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение „Задържане под стража“, макар и без конкретно увреждане на здравето, доколкото са довели до унижаване на човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията на ареста в нарушение на изискването по чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните лица и зачитане на правата и достойнството им, които бездействия са рефлектирали върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧ. Налице са елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, с оглед на което настоящия съдебен състав приема, че предявеният от Ю.М. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“, свързан с неосигуряване на необходимите санитарно – битови условия, е доказан по основание.

Относно размера на претендираните неимуществени вреди намира приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Придържайки се изцяло към изложеното по-горе, както и към посочените по–горе обстоятелства и периода на исковата претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия унижаващи човешкото достойнство/, предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо/, настоящия съдебен състав приема, че искът следва да бъде уважен при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 500 /петстотин/ лева, като за разликата до пълния претендиран размер от 10 000 лева се отхвърли, като недоказан. С това обезщетение се репарират търпените от ищеца неимуществени вреди.

Предявеният иск в размер на 5 000лв. за претърпени неимуществени вреди срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София за причинени от администрацията на Арест – Перник, поради липсата на специално обзаведено помещение за свиждане в периода от 22.12.2015г. до 22.04.2016г., период през който настоящият ищец е изтърпявал мярка за неотклонение „Задържане под стража“ е недоказан по основание.

По делото е представена от ответната страна справка за проведени общо 11 свиждания, в Арест – Перник за периода от 22.12.2015г. до 22.04.2016г. от задържаното лице и настоящ ответник, при които свиждания същият е получавал и дрехи и храна. От свидетелските показания събрани в хода на съдебното дирене се установи, че в Арест – Перник има обособено помещение за свиждане на арестантите с техните адвокати и роднини. Свиждане не е отказвано. При това положение се приемат за недоказани фактите в исковата молба, тъй като ищецът при пребиваването му в Ареста – Перник за посочения период е упражнявал правото си да провежда свиждания както с близки и роднини, така със адвокат, видно от представените по делото заявления. Специално обзаведено помещение е необходимо за удълженото свиждане, а не за месечните свиждания на лишените от свобода, респ. задържаните лица. С оглед на горното администрацията на следствения арест не е допуснала нарушение на правото на настоящия ищец за свиждания в периода на неговия престой, съответно не е нарушила разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС, а именно правото му на общуване.

Въз основа на това не са налице бездействия, които са рефлектирали върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧ, поради което не са установени елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС. Предявеният от Ю.М. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“, в тази му част е недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Относно разноските:

И двете страни претендират присъждане на разноските по делото. Въпросът с разноските е уреден изрично в ЗИНЗС. Съгласно чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС, когато искът се уважи изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, когато е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.

Изхождайки от това правило и предвид изхода на делото ответникът следва да се осъди да плати на ищеца внесената държавна такса от 10 лева. За разноските за служебен адвокат не са представени доказателства за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 39 от ЗПП във вр. с чл. 17, т. 9 и чл. 38 от ЗПП за осъщественото от адв. К. представителство по настоящето дело.

Нормите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал. 3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.

С оглед изхода на делото на ответника не следва да се присъжда претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС, съдия при Административен съд – Перник

Р Е Ш И:

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Г. М. Димитров“ № 42 да заплати на Ю.А.М., с ЕГН **********, който към настоящия момент е в затвора в гр. Бобов дол сумата от 500 /петстотин/ лева, представляваща претърпени неимуществени вреди за периода от 22.12.2015г. до 22.04.2016г., изразяващи се в неосигуряване на престой на открито всеки ден в Арест – Перник, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата до пълния претендиран размер от 10 000 лева, като недоказан.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Г. М. Димитров“ № 42 да заплати на Ю.А.М., с ЕГН **********, който към настоящия момент е в затвора в гр. Бобов дол сумата от 500 /петстотин/ лева, представляваща претърпени неимуществени вреди за периода от 22.12.2015г. до 22.04.2016г., изразяващи се в неосигуряване на необходимите битови и санитарно – хигиенни условия в Арест – Перник при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „Задържане под стража“, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата до пълния претендиран размер от 10 000 лева, като недоказан.

ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Ю.А.М., с ЕГН **********, който към настоящия момент е в затвора в гр. Бобов дол срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Г. М. Димитров“ № 42 за заплащане на неимуществени вреди в размер на 5 000 /пет хиляди/ лева, за това, че в периода от 22.12.2015г. до 22.04.2016г. е бил задържан по досъдебно производство с наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“ и в това си качество не са му осигурявани свиждания с адвокат и близките му в специално обзаведено помещение, като недоказан.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Г. М. Димитров“ № 42 да заплати на Ю.А.М., с ЕГН ********** съдебни разноски в размер на 10.00 /десет/ лева.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Съдия:/п/