Р Е Ш Е Н И Е

№ 153

гр. Перник, 18. 04. 2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд Перник, в открито съдебно заседание на двадесет и седми март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

Председател: Любомир Луканов

при секретар Емилия В., като разгледа докладваното от съдия Луканов административно дело № 94/2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Дял трети, Глава десета, Раздел І от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 215, ал. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ).

Образувано е по жалба на Д.В.П., с адрес: ***, срещу заповед № 2881 от 29.12.2016 г. на кмета на община П.. С оспорената заповед на жалбоподателя е наредено в срок от тридесет дни, считано от датата на влизане в сила на заповедта да бъде премахнат строеж „Навес над източен масивен гараж”, намиращ се в УПИ ХVII-***, кв. ***, по плана на с. Д., община П..

Производството е за втори път висящо пред Административен съд П., след като с решение № 1005/24.01.2018г. по административно дело № 7514/2017г. на Върховния административен съд, ІІ отделение, е отменено решение № 106 от 21.04.2017г., постановено по административно дело № 30/2017г. по описа на Административен съд П. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.

В жалбата са изложени твърдения за нищожност на оспорения акт, тъй като противоречи на решение № ** от 11.01.2016 г., постановено по адм. дело № *** г. по описа на Административен съд П.. При условията на евентуалност се излагат доводи, че заповедта е неправилна, като постановена в нарушение на производствените правила и материалния закон. Жалбоподателят твърди, че процесният навес представлява преносима метална конструкция и няма качеството на строеж, а и не пречи на никого и по никакъв начин. Иска се от съда да прогласи нищожност на оспорената заповед, а при условията на евентуалност да я отмени, като незаконосъобразна.

В открито съдебното заседание, чрез процесуалния си представител и пълномощник – адв. И.В. ***, жалбоподателят поддържа жалбата. Ангажира доказателства. Претендира разноски.

Ответникът по оспорването - кметът на община П., чрез процесуалния си представител по пълномощие юрисконсулт Д. Г. Е.*** оспорва жалбата. Излага подробни съображения за неоснователността й и пледира да се отхвърли. Представя административната преписка по издаване на оспорения акт. Претендира присъждане на направените съдебни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер от 400 лева.

Заинтересованите страни - К.Р.В. и В.Р.В., редовно призовани за насроченото открито съдебно заседание, не се явяват, не се представляват и не изразяват становище.

Административен съд П., след като обсъди доводите на страните, задължителните указания на ВАС и извърши цялостна проверка относно законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1, във връзка с чл. 146 от АПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От неоспорените доказателства по административната преписка се установи, че административното производство е започнало по повод жалба за извършено незаконно строителство, вх. № 16/ТР-2740 от 20.07.2016 г. по описа на община П., подадена от И.В. К.. По повод жалбата на 30.08.2016 г. е извършена проверка на място и по документи от служители на отдел „Инвестиционно проектиране и контрол по строителството“ при община П.. Констатирано е, че строежът представлява метален навес над източен масивен гараж в УПИ ХVII-***, кв. ***, по плана на с. Д., община П., собственост на Д.В.П., В.Р.В. и К.Р.В., съгласно решение № 596/30.10.2007 г., постановено по гр. д. № ***. на Районен съд П.. Констатирано е, че носещата и покривната конструкция на строежа са изградени от метални профили, закрепен е върху стоманобетоновата плоча на гаража, посредством метални планки, заварки и анкерни болтове. Размерите му са приблизително 3.00/6.00 м и височина в границите 2.30 до 2.50 м. Общата височина на масивния гараж и навеса е между 4.50 до 4.70 м., измерена от нивото на терена. Пред проверяващите не са представени никакви строителни книжа, а проверката относно търпимостта му като строеж е приключила със становище №1-16/ТР-2740/11.10.2016 г. на гл. архитект на община П.. В становището е прието, че навесът не е търпим строеж, тъй като не отговаря нито на правилата и нормите действали по времето на фактическото му изграждане, нито отговаря на сега действащите правила и норми в строителството.

В хода на проверката са съставени констативен протокол № 1-16/ТР-2740/30.08.2016 г. и констативен акт № 2-16/ТР-2740 от 28.11.2016 г. Констативният акт е връчен на жалбоподателката и заинтересованите страни. В седемдневния законов срок в общината не са постъпили възражения по акта.

Въз основа на така изпълнената административна процедура е издадена процесната заповед № 2881/29.12.2016 г. от кмета на община П., с която на основание чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА, чл. 225а, ал. 1, във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ и съставените констативен протокол № 1-16/ТР-2740/30.08.2016 г. и констативен акт № 2-16/ТР-2740 от 28.11.2016 г., е разпоредено премахването на „навес над източен масивен гараж“, който е възприет като незаконен строеж.

С решение № **. постановено по адм. дело № *** г. по описа на Административен съд П., е отменена заповед № 1639/30. 09. 2015г., издадена от кмета на община П., с която е наредено в срок от 15 дни, считано от датата на влизане в сила на заповедта да бъде премахнат строеж „Навес над гаражна клетка“, находящ се в УПИ ХІІ-*** по плана на с. Д.. Съдебното решение е влязло в сила на 06.02.2016г. – видно от извършеното отбелязване на съдебния акт.

При второто разглеждане на делото и в изпълнение задължителните указания, дадени с решение № ***. по административно дело № **г. на Върховния административен съд, ІІ отделение, съдът служебно е допуснал СТЕ, изготвена от вещото лице инж. М.Д.Д. (лист 15-17 от делото). От заключението на експерта се установява, че по отношение на строеж „Навес над източен масивен гараж”, намиращ се в УПИ ХVII-***, по плана на с. Д., община П., няма одобрени инвестиционен проект и издадено разрешение за строеж, а при огледа на място е измерен разположения над източния масивен гараж навес, който е с размери 3.50/7.10м. и средна височина 2.50 м. Според заключението на вещото лице общата височина на гаража и навеса е 4.70 м., измерена от нивото на терена. От заключението се установява, че навесът е изграден от метални профили, закрепени към стоманобетоновата плоча на гаража посредством метални планки, болтове и заварки. Покрит е с LT ламарина, ограден е с метална мрежа и е построен през 1982г. Вещото лице приема в заключението си, че „навес над източен масивен гараж“ е второстепенна постройка на допълващо застрояване, който отговаря на изискването за минимални отстояния от границите на парцела и до сградите в съседни имоти. Според заключението на експерта строежът надвишава максимално допустимата височина с 1.70м. според действалите норми към момента на строителството, както и с 1.10м. по сега действащите правила и норми. От заключението на вещото лице се установи също, че строежът е пета категория и не е деклариран пред одобряващите органи.

В открито съдебно заседание вещото лице конкретизира, че към 1982 г. построеният навес е използван за сеновал, но не е селскостопанска постройка, а е второстепенна постройка на допълващо застрояване, за съхранение на материали. Според експерта дори да беше селскостопанска постройка нямаше да има разлика в заключението.

Приетите доказателства и установените с тях факти не се оспорват от страните, поради което и съдът не намира основание да не ги кредитира. Същите кореспондират помежду си, както и с приетото заключение на вещото лице по СТЕ, която съдът кредитира, като обективно и безпристрастно дадено. Жалбоподателят не се ползва от правото си да поиска допускането на повторна експертиза, поради което съдът приема, че установеното от заключението на вещото лице не е оборено по установения в закона ред, респ. няма правна пречка съдът да основе правните си изводи на доказателствата събрани с това доказателствено средство. Съдът не обсъжда правните изводи на вещото лице, тъй като те не го обвързват.

При така установената фактическа обстановка, съобразно разпоредбата на чл. 146 от АПК, във връзка с чл. 168 от АПК, съдът формира следните правни изводи:

І. По допустимостта на жалбата:

Съдът приема, че жалбата е подадена от лице, което има правен интерес от оспорването на административния акт, тъй като е негов адресат. Заповедта е надлежно връчена на жалбоподателя и на заинтересованите лица, а жалбата е подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 215, ал. 4 от ЗУТ. Жалбата отговаря и на изискванията за форма и реквизити по чл.150 и чл.151 от АПК, поради което съдът я приема за процесуално допустима.

ІІ. По основателността на жалбата:

Неоснователно е възражението на оспорващия, че оспорената заповед е нищожна. Не се установи твърдяното противоречие на издадения административен акт с влязлото в сила съдебно решение № ***., постановено по адм. дело № *** г. по описа на Административен съд П.. Нормата на чл. 177, ал. 2 от АПК определя като нищожен административен акт, който е в противоречие с влязло в сила съдебно решение. Влязлото в сила съдебно решение се характеризира не само с формална законна сила, т. е. с необжалваемост, стабилитет, но и с материална законна сила, т. е. със задължителност формирана от силата на пресъдено нещо. Силата на пресъдено нещо има обективни (предмет за който се отнася) и субективни предели (субекти за които се отнася), които определят това за което и тези, спрямо които властническият държавен акт, каквото е съдебното решение, има действие. Претендираната нищожност е особен случай, свързан изцяло с действието на съдебното решение, което е влязло в законна сила. Тя се различава от обичайните случаи на нищожност – при издаване на акт от некомпетентен орган, при неспазване на законоустановената форма, при съществено противоречие с производствените правила и с материалния закон, които водят до извода за липса на ясно изразена воля и конкретна воля на административния орган.

При проверка на административния акт относно наличие на основание за нищожност поради противоречие със съдебно решение индивидуализиращите елементи са свързани с предмета, страните и разпореденото дължимо поведение, т.е. страни, основание, предмет - чл. 177, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 298, ал. 1 от ГПК. За да се приеме, че заповед № 2881/29.12.2016 г. на кмета на община П. е издадена в противоречие с влязлото в сила съдебно решение, е необходимо да се установи какво е постановено с това съдебно решение и какво е постановено с оспорената заповед, т. е. какви са обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, които да бъдат съпоставени с предметния обхват на административния акт. Съдебно решение № ***. постановено по адм. дело №***. по описа на Административен съд П., на което се позовава процесуалния представител на жалбоподателката, не съдържа обсъждане на правния спор по същество. След като липсва произнасяне по същността на спора - дали навеса е строеж и законен ли е той, то няма пречка между страните и на същото основание да бъде проведено ново административно производство, което да завърши с издаване на индивидуален административен акт. Отделно от изложеното съдът приема, че липсва идентитет между диспозитива на решението и предметния обхват на разпоредителната част от процесната заповед. Този извод следва от факта, че с отменената заповед № 1639/30. 09. 2015г., издадена от кмета на община П., е наредено да бъде премахнат строеж „Навес над гаражна клетка“, находящ се в УПИ ХІІ-*** по плана на с. Д., а с оспорваната по настоящото съдебно производство заповед № 2881 от 29.12.2016 г. на кмета на община П. е наредено да бъде премахнат строеж „навес над източен масивен гараж”, намиращ се в УПИ ХVII-***, по плана на с. Д., община П.. Разликата между предметния обхват на двата административни акта (заповед № 1639/30. 09. 2015г. и заповед № 2881/29.12.2016 г.) е очевидна. По изложените съображения съдът намира искането за прогласяване нищожността на заповед № 2881/29.12.2016 г., издадена от кмета на община П. на основание чл. 177, ал.2 от АПК, за неоснователно.

Съгласно чл. 225а, ал.1 от ЗУТ кметът на общината или упълномощено от него длъжностно лице издава заповед за премахване на строежи от ІV до VІ категория, които са незаконни по смисъла на чл. 225, ал.2 или на части от тях. Съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган – кмет на община, в обема на правомощията му, при спазване на процесуалния ред, предвиден с разпоредбата на чл. 225а от ЗУТ, в изискуемата от закона писмена форма, като при издаването й не се установи да е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила.

Заповед № 2881 от 29.12.2016г. е издадена и при спазване на установената писмена форма, процесуалноправните и материалноправните разпоредби на закона. Заповедта е издадена в предвидената от закона форма и съдържа изискуемите реквизити по чл. 59, ал.2 от АПК, включително фактическите и правните основания за издаването и́. Изложени са обстоятелствата, установени при извършената проверка на строежа, както са отразени и в констативния акт. Актът е съставен от длъжностни лица в администрацията на органа, осъществяващ контрол по строителството и е връчен на жалбоподателя, с което последният е надлежно уведомен за започналото административно производство и му е предоставена възможност за възражения и представяне на доказателства. В този смисъл неоснователно е възражението на жалбоподателя за допуснато нарушение на административнопроизводствените правила, доколкото не се установиха такива.

От съвкупната преценка на събраните доказателства, вкл. и заключението на вещото лице следва, че оспорената заповед има за предмет премахване на строеж V-та категория, съгласно нормата на чл. 137, ал.1, т. 5, б. „а“ от ЗУТ. Заповедта е издадена въз основа на констативен акт, съставен от служители в отдел „Инвестиционно проектиране и контрол по строителството“ при община П.. В мотивите към заповедта органът е посочил, както фактическите основания за издаването й – наличие на строеж, извършен без одобрен проект и строително разрешение, така и правното основание за издаването – чл. 225, ал.2, т.2 от ЗУТ. Обектът на премахване е индивидуализиран в достатъчна степен в процесната заповед, като са разграничени и основните му елементи. Част от констативния акт е и окомерна скица на разположението на строежа в ПИ, поради което съдът приема, че за жалбоподателя не е съществувала неяснота относно неговото описание. Индивидуализацията на строежа е извършена чрез местоположение, материали и параметри на строежа и същата е достатъчна, за да се формира извод за точно конкретизиране предмета на премахване. Следва, че не е допуснато нарушаване правото на защита на оспорващата.

Съгласно легалната дефиниция на §5, т.38 от ДР на ЗУТ „строежи“ са надземни, полуподземни, подземни и подводни сгради, постройки, пристройки, надстройки, укрепителни, възстановителни работи, консервация, реставрация, реконструкция по автентични данни по смисъла на чл. 74, ал.1 от Закона за културното наследство и адаптация на недвижими културни ценности, огради, мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, благоустройствени и спортни съоръжения, както и техните основни ремонти, реконструкции и преустройства със и без промяна на предназначението. Следователно, по аргумент от легалното определение, строеж е всяко съоръжение, което изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята или на съществуваща сграда.

Правната квалификация „строеж“ се установи от заключението на вещото лице, който извод е обоснован и в решение № ***. по административно дело № *** на Върховния административен съд, ІІ отделение, където строежът е описан като „второстепенна постройка на допълващо застрояване“. Следва, че предметът на оспорената заповед е строеж, който представлява „сграда на допълващо застрояване“ в поземлен имот, находящ се в УПИ ХVII-***, по плана на с. Д., община П..

Съдът приема, че обжалваният акт не противоречи и на материалните разпоредби по издаването му, тъй като установените в хода на административното производство релевантни за спора юридически факти се подкрепят от събраните в съдебното производство доказателства.

Съдът приема за установено, че за строежа, описан в процесната заповед, няма строителни книжа. Липсват одобрени инвестиционни проекти и/или разрешение за строеж. Тези фактически основания изпълват хипотезата на незаконен строеж по смисъла чл. 225, ал.2, т.2 от ЗУТ, на който се е позовал административният орган, посочвайки изрично, че обектът е реализиран без изискващите се строителни книжа в нарушение на разпоредбата на чл. 148, ал.1 от ЗУТ.

По отношение липсата на одобрени инвестиционни проекти и на разрешение за строеж съдът приема следното:

Съгласно чл. 148, ал.1 от ЗУТ строежи могат да се извършват само ако са разрешени съгласно този закон, а съгласно чл. 137, ал.3 от ЗУТ строежите се изпълняват в съответствие с предвижданията на подробния устройствен план и съгласувани и одобрени инвестиционни проекти при условията и по реда на този закон. Съобразно чл. 225, ал.2, т.2 от ЗУТ строеж или част от него е незаконен, когато се извършва без одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж.

От констативният акт и заключението на съдебно-техническата експертиза съдът приема за установено, че строителството е извършено без необходимите строителни книжа, като извършителите на строежа – Д.В.П., К.Р.В. и В.Р.В., са го изпълнили без да имат одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж. Такива не са представени по делото.

Съдът приема, че установените нарушения правилно са квалифицирани по чл. 148, ал.1 и чл. 137, ал.3 от ЗУТ, а с констативен акт № 2-16/28.11.2016 г. валидно е започнало административното производство по реда на чл. 225а, ал.1 от ЗУТ.

Пред съда не бяха представени, а и не се твърди от оспорващата, че сградата на допълващото застрояване е изградена въз основа на одобрени инвестиционни проекти и на разрешение за строеж. Нито в административното производство, нито пред съда, жалбоподателят не твърди и не представи строителни книжа за процесния строеж (или за етап на изграждането му).

Доколкото по делото не се доказа наличие на одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж, съдът приема, че обектът – строеж: „сграда на допълващо застрояване“, предмет на премахване по процесната заповед е незаконен по смисъла на чл. 225, ал.2, т.2 от ЗУТ. Следва, че строежът подлежи на премахване.

При преценка материалната законосъобразност на оспорения акт, административният орган задължително следва да изложи и обстоятелствата относно търпимостта на строежа. При мотивиране на заповедта, издателят е изследвал предпоставките за приложение на §16, ал.1 от ПР към ЗУТ и §127, ал.1 от Преходни и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за устройство на територията (ДВ, бр. 82 от 2012 г., в сила от 26.11.2012 г., доп., бр. 66 от 2013 г., в сила от 26.07.2013 г.), като е приел, че строежът не отговаря на изискването за търпим строеж.

В изпълнение задължителните указания на ВАС, настоящият съдебен състав дължи да изследва въпросите за търпимостта на строежа в съдебното производство. Установяването дали строежът е търпим или не, е от съществено значение за законосъобразността на издадения акт за премахването му. В процесната заповед административният орган е отбелязал, че годината на изграждане на обекта е 1982г., което се установи и от заключението на служебно назначената съдебно-техническа експертиза. Като съобрази посочената от вещото лице година за изграждане на процесния строеж и най-ранната възможност за това, то съдът дължи преценка дали не е налице „търпим строеж“ по смисъла на ЗУТ.

Въпросът за търпимостта на строежа е фактически, а не правен, доколкото съдебните и административни актове, постановени в полза на извършителя на подобен строеж нямат за цел и не узаконяват строежи от този тип. Последните продължават да бъдат незаконни, на основанието на чл. 225, ал.2 от ЗУТ, но не подлежат на премахване и всяко трето лице следва да се съобразява с това фактическо положение. Предвид изложеното, че строежът е изграден през 1982 г. следва да се изследва дали обекта попада в хипотезата на §16, ал.1 от ПР на ЗУТ.

Съгласно нормата на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ строежи, изградени до 7 април 1987 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване и забрана за ползване. Разпоредбата на §127, ал.1 от ПЗР на ЗИД ЗУТ е аналогична, като тя въвежда допълнителен срок - до 31 март 2001 г., свързан с изграждането на такива строежи.

Следователно, при безспорната липса на строителни книжа, единствената защитна теза, която би оборила констатациите и процесната заповед, е доказването от страна на оспорващата страна, че строежът обявен за незаконен е търпим по смисъла на §16, ал.1 от ПР на ЗУТ, респективно по §127, ал.1 от ПЗР на ЗИД ЗУТ.

Жалбоподателят не доказа, че обектът – строеж: „Навес над източен масивен гараж”, намиращ се в УПИ ХVII-***, по плана на с. Д., община П., предмет на оспорената заповед, е търпим строеж по смисъла на §16, ал.1 от ПР на ЗУТ.

За да се приеме даден строеж за търпим и неподлежащ на премахване, съгласно § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, следва да са налице кумулативно следните две предпоставки: 1) строежът да е изграден до 7 април 1987 г. и 2) да е допустим по действащите градоустройствени планове и по правилата и нормите, действали по време на извършването му или на ЗУТ.

По делото се установи, че строежът е реализиран през 1982 г., при действието на отменените ЗТСУ и Правилник за приложение на ЗТСУ. Следователно, след като липсва спор между страните по отношение на годината на построяване (т.е. преди 7 април 1987г.), първият от критериите, разписан в разпоредбата на §16, ал.1 от ПР на ЗУТ, съответно в §127, ал.1 от ПЗР на ЗИД ЗУТ, съдът приема за изпълнен. Нормата на §127, ал.1 от ПЗР на ЗИД ЗУТ, за разлика от §16, ал.1 от ПР на ЗУТ, не изисква допустимост на строежите „по действащите подробни градоустройствени планове“, но изискването за съответствие с разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени строежите, респ. действащите разпоредби, включва и такова за съответствието им с ПУП.

По делото не се установи вторият критерий от §16, ал.1 от ПР на ЗУТ. Кредитирайки заключението по СТЕ, съдът приема за установено, че строежът е изпълнен без да са съобразени правилата и нормите, действали по време на извършването му, както и тези съгласно ЗУТ. Разпоредбата на чл. 225, ал.1, т.1 от ППЗТСУ (в приложимата редакция към момента на извършване на строежа Обн. - ДВ, бр. 62 от 1973г. отм.) постановява, че за направата на сграда (вкл. и от вида на разглежданата), не се е изисквало одобрен проект, но се е изисквало разрешение за строеж, с каквото оспорващата страна не разполага.

Съдът приема, че обжалваният акт не противоречи и на целта на закона, доколкото с него се цели да бъде премахнат един незаконен строеж, какъвто е установен.

В процеса на цялостния съдебен контрол за законосъобразност не се констатираха отменителни основания по смисъла на чл. 146 от АПК – заповедта е издадена от компетентен административен орган, в предвидената от закона форма, не са допуснати съществени процесуални нарушения, материалният закон е приложен правилно, а заповедта е издадена в съответствие с целта на ЗУТ.

По изложените съображения съдът отхвърля жалбата на Д.В.П. срещу заповед № 2881 от 29.12.2016 г. на кмета на община П., като неоснователна.

ІІІ. По разноските:

Страните своевременно претендират разноски и съдът дължи произнасяне по това искане в изпълнение нормата на чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК.

Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на Общото събрание на колегиите при Върховният административен съд на Република България в случаите, в които съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата си, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебно-административното производство.

Съобразявайки нормата на чл.8, ал.2, т.1, предл. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва, че на ответника се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 600 лева. Доколкото представителят на ответника е поискал разноски в по-малък размер, то това искане следва да бъде уважено изцяло.

За пълнота следва да се отрази, че съдът не дължи обсъждане възражението за прекомерност, заявено в хода на устните състезания от представителя на жалбоподателя, тъй като в случая не е изпълнена хипотезата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, доколкото от ответната страна не е заплатено възнаграждение за адвокат.

По изложените съображения съдът осъжда жалбоподателя да заплати в полза на ответника сумата от 400 лв. разноски по делото, която сума съгласно чл. 226, ал. 3 от АПК включва и разноските, направени в производството пред ВАС.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2, пр. последно от АПК, Административен съд Перник

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.В.П., ЕГН **********, с адрес ***, против заповед № 2881 от 29.12.2016г., издадена от кмета на община П., като неоснователна;

ОСЪЖДА Д.В.П., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на община Перник, с адрес гр. Перник, пл. „Св. И. Рилски“ № 1А, сумата от 400 (четиристотин) лева, представляваща разноски по административно дело № 94 по описа за 2018г. на Административен съд Перник и по административно дело № *** по описа за 2017г. на Върховния административен съд, ІІ отделение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България, в четиринадесетдневен срок от връчването му на страните.

СЪДИЯ:/п/