Р Е Ш Е Н И Е
№ 197
гр. Перник, 23. 04. 2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Перник,
в открито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
Председател: Любомир Луканов
при секретар
Е. В., с участието на прокурор Г. А. от Окръжна прокуратура Перник, като разгледа докладваното от съдия Луканов административно дело № 116/2018
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на Дял трети, Глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс
(АПК), във вр. с чл. 1, ал. 1, във връзка с чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано
е по искова молба на И.М.Р., с адрес ***/143Ж, чрез представителя си по пълномощие
адв. Г.Н.Б. *** (пълномощно по лист 2 от делото), против Областна дирекция (ОД)
на Министерство на вътрешните работи П., със седалище в гр. П..
С
исковата молба се претендира присъждане на сума в размер на 300 лева – обезщетение
за претърпени имуществени вреди, причинени от незаконосъобразно наказателно постановление
(НП) № 16-1158-001491/10.08.2016г., издадено от началник ПП при ОД на МВР гр. П.,
което е отменено с решение № 883/04.01.2017г., постановено по административнонаказателно
дело № ***/2016г. по описа на Районен съд П., ведно със законната лихва, считано
от 24.01.2018г. до окончателното й изплащане.
В
проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа
иска по основание и размер. Ищецът претендира присъждане на направените по делото
съдебни и деловодни разноски. Представя списък на разноски по чл. 80 от ГПК (лист 24 от делото).
Ответникът
по иска - ОД на МВР-Перник, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт
З. В. В. (пълномощно по лист 14 от делото), оспорва иска. Поддържа писмения отговор
и пледира да се отхвърли иска, като неоснователен. Не сочи доказателства.
Претендира разноски. Не представя списък на разноските.
Представителят
на Окръжна прокуратура П. дава заключение за основателност на предявения иск.
Административен
съд П., след като обсъди доводите на страните, прецени събраните по делото относими
доказателства по реда на чл. 235 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/, във връзка
с чл. 144 от АПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
От
събраните по делото писмени доказателства съдържащи се в административнонаказателно
дело № *** по
описа на Районен съд П., се установява, че с НП № 16-1158-001491 от 10.08.2016г.,
началникът на сектор Пътна полиция (ПП) при ОД на МВР П. е наложил на И.М.Р. на
основание чл. 53 от ЗАНН и чл. 179, ал. 1, т. 5 от ЗДвП, чл. 175, ал. 1, т. 5
от ЗДвП административно наказание „глоба“ в размер на 100 лв. за виновно извършено
от него административно нарушение на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП и административно
наказание „глоба“ в размер на 50 лв. за виновно извършено от него
административно нарушение на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП.
Наказателното
постановление е обжалвано и е отменено изцяло с решение № 883/04.01.2017г., постановено
по административнонаказателно дело № ***/2016г. по описа на Районен съд П.. Пред
районния съд Р. е ползвал адвокатска защита в лицето на адв. Г.Н.Б., съгласно представено
по делото пълномощно и договор за правна защита и съдействие № 01454 от 09.12. 2016г.
(лист 22 от дело № 2189/2016г.). Съгласно отбелязаното в договора, уговореното възнаграждение
за един адвокат по делото е в размер на 300 лева. Страните не спорят, че решението
на районния съд не е обжалвано и е влязло в сила.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявеният
иск е допустим.
Съгласно
разпоредбата на чл. 203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да
предявят искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни
актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. В
случая се претендират вреди в резултат на незаконосъобразно наказателно
постановление отменено с влязъл в сила съдебен акт, издадено от длъжностно лице
на ответника. Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи-П. е
юридическо лице, съгласно чл.
37, ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните
работи. Следва, че искът за отговорност на държавата
за вреди, причинени от незаконосъобразен акт на администрацията, е редовно
предявен от надлежна страна, в хипотезата на чл. 204, ал. 1 от АПК, срещу
субект по чл. 205 от АПК. В този смисъл съдът приема искът за допустим и дължи
произнасяне по неговата основателност.
Разгледан по
същество, искът е неоснователен.
Съгласно,
разпоредбата на чл.
1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите,
причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия
или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение
на административна дейност.
Съгласно чл.
4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.
Ищецът
основава претенцията си на отменено като незаконосъобразно НП и от тази отмяна
се твърди настъпили имуществени вреди, представляващи платено адвокатско
възнаграждение, чието обезщетение се претендира с разглежданата искова молба.
Основателността
на иск с правно основание чл.
1, ал. 1 от ЗОДОВ предполага кумулативното наличие на
следните предпоставки: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган
или длъжностно лице на държавата при или по повод изпълнение на административна
дейност, отменени по съответния ред; вреда (претърпяна загуба или пропусната
полза) от такъв административен акт или от незаконно действие или бездействие;
пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието
или бездействието и настъпилата вреда. Липсата, на който и да е от елементите
на този фактически състав препятства реализирането на отговорността на
държавата по посочения ред. Първото условие е актът да е в изпълнение на
административна дейност.
В разглеждания
случай се установи, че издаденият от администрацията на ответника акт, чийто
адресат е ищецът, а именно - НП № 16-1158-001491 от 10.08.2016г., на началника на сектор
ПП при ОД на МВР П., е отменен като незаконосъобразен с влязло в сила съдебно
решение. Изхождайки от мотивите по т. 1 от Тълкувателно постановление №
2/19.05.2015г. по тълк. дело № 2/20014 на Общото събрание на колегиите на ВАС и
Гражданската колегия на ВКС, съдът приема, че издаването на това наказателно
постановление е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения,
упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на
органите в рамките на административната им правосубектност. Изпълнението на
тези задължения по своето съдържание е административна дейност и в този смисъл
наказателното постановление представлява властнически акт, издаден от
административен орган и въпреки, че поражда наказателноправни последици, е
резултат от санкционираща административна дейност. Именно такъв акт е отменен
като незаконосъобразен. Следва, че е осъществена първата от визираните в чл.
204, ал.1 от АПК предпоставки - отменен като незаконосъобразен акт на държавен
орган, издаден при упражняване на административна дейност.
Съдът приема
за неоснователни възраженията на ответника, че наказателното постановление било
отменено на процесуално основание и поради това не се дължат направените от
ищеца разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът счита този довод на
ответника за неоснователен, тъй като нито чл. 204, ал. 1 от АПК, нито чл. 1,
ал. 1 от ЗОДОВ въвеждат изискване за основанието поради което е отменен актът
на администрацията. Необходимо условие за допустимост на иск с разглеждания
предмет е отмяна на акта, като в случая тази отмяна е установен по делото факт.
Неоснователно
е и възражението на ответника, че претендираната имуществена вреда не произтича
пряко от отмененото наказателно постановление, а представлява сума, заплатена
по сключен договор за оказване на правна помощ във водено съдебно производство,
т.е. породена е от облигационно отношение, което не е обвързано с отмененото
НП. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждащото действие, като цитираната разпоредба е приложима и по отношение на
вредите, причинени от незаконосъобразни наказателни постановления, отменени по
съдебен ред. Провеждането на производство по обжалване пред съд е необходима
предпоставка за отмяната на наказателното постановление и единствено средство
за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са
накърнени неправомерно от административния орган. Ако в производството по
съдебно обжалване на отмененото НП ищецът е ползвал адвокатска защита, защото
не е могъл сам да се защити, заплатеното възнаграждение за осъществяване на
тази защита съставлява увреждане на имуществената сфера на адресата на
незаконосъобразното наказателно постановление. Така претърпяната загуба е в
пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен акт на
администрацията, доколкото ищецът не би заплатил адвокатското възнаграждение,
ако не бе издадено наказателното постановление, за обжалването на което е
ангажирал квалифициран защитник (адвокат). Заплащането на адвокатската защита в
съдебното производство е дължим и присъщ разход за обезпечаване на успешния
изход на спора, и се намира с обжалвания акт в отношение на обуславяща причина
и следствие. Адвокатският хонорар, платен за осъществяване на тази защита, е
имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като
незаконосъобразен административен акт и е непосредствена последици от него.
Независимо, че плащането на адвокатското възнаграждение е извършено въз основа
на изрично писмено пълномощно и по силата на облигационно отношение между
адвоката и ищеца, несъмнено съществува пряка причинно-следствена връзка между
настъпилата вреда и отменения незаконосъобразен акт, тъй като единствената
причина за упълномощаването и използването на адвокатска услуга, за реализиране
на правото на защита, включително и чрез съдействие на адвокат, е издаденото
наказателно постановление от орган на ответника. Следва, че ангажирането на
адвокатска помощ срещу заплащане на съответно възнаграждение, е пряка и
непосредствена последица от издаденото наказателно постановление. Евентуално
намаляване имуществото на ищеца, следва да се приеме, че е предизвикано от
издаването на това наказателно постановление, което впоследствие е отменено от
съда.
Видно от административнонаказателно
дело № ***/2016г.
по описа на Районен съд П., адвокат Г.Н.Б. е осъществил процесуално
представителство и защита на И.М.Р. в производството пред районния съд, като е взел
участие в проведеното открито съдебно заседание по образуваното дело. Т.е. установена е и втората предпоставка на
предявения иск.
По отношение
на третата предпоставка – настъпване на имуществена вреда, изразяваща се в реално
плащане на уговореното адвокатско възнаграждение от настоящия ищец на адвокат Г.Б. *** в претендирания
размер от 300 лева, не се събраха доказателства. Договорът за адвокатска услуга
се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е форма за доказване. С
това писмено доказателство може да се удостоверява, както че разноските са
заплатени, така и че само са договорени. Този извод не противоречи на
установеното с чл.
36, ал. 4 от Закона за адвокатурата (ЗА), който предвижда
отлагане на заплащането на адвокатското възнаграждение, като го поставя в
зависимост от изхода на спора. Страните по договора за правна защита могат да
постигнат съгласие по всякакви, допустими от закона условия, в това число и
заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след приключване на
делото и да се определя от неговия изход. Тази свобода в договарянето е
единствено в отношенията между клиент и адвокат, но не предпоставя разширително
тълкуване по отношение на действителното плащане на уговорения адвокатски
хонорар. Доказването
на направените разноски от ищеца следва да е пълно и главно, т. е. документално
установено плащане на възнаграждението за адвоката, което да изключва всякакво
съмнение, че конкретното възнаграждение е заплатено реално. Единствено когато е безспорно доказано
извършването на разноски в производството, те следва да се присъдят от съда.
Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан начина на плащане,
освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се
осъществи по определен начин – например по банков път. Когато адвокатското
възнаграждение е заплатено в брой, този факт следва да бъде изрично отразен в
договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този
случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не
само е договорила, но и реално е заплатила адвокатското възнаграждение.
В производството
по административнонаказателно дело № ***/2016г. по описа на Районен съд Перник
е представен договор за правна защита и съдействие № 01454 от 09.12.2016
година, видно от който е договорена сумата в размер на 300 лева за процесуално
представителство по същото дело. Установи се, че в графата „платена сума“ по
договор за правна защита и съдействие № 01454 от 09.12.2016 година отново е
посочена сумата от 300 лева, като не е отразен конкретно начина на плащане, а
именно в брой или по банков път, респ. от отразеното не може да се установи каква
сума е платена по административнонаказателно дело № ***/2016 година по описа на
Районен съд П.. По изложените съображения съдът приема, че приетият като
неоспорено доказателство договор за правна защита и съдействие № 01454 от 09.12.2016
година няма правната характеристика на разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), респ. не установява изпълнението на
задължението от длъжника (ищец по настоящото дело) по този договор. Следва, че
с представения договор не се установява, че И.М.Р. не само е договорил, но
и реално е заплатил адвокатското възнаграждение в претендирания размер от 300
лева. Други
доказателства, които да установяват твърденият от ищеца и изгоден за него факт
не се намират в кориците на административнонаказателно дело № **/2016 година по
описа на Районен съд П.. С оглед на изложените съображения и съобразявайки
неблагоприятните последици за ищеца от недоказването на факта за реално
направени разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение от 300 лева (по
арг. от противното на чл. 154, ал. 1 от ГПК, приложим във връзка с чл. 144 от
АПК), съдът приема, че ищецът не е заплатил адвокатски хонорар в размер на 300
лева по административнонаказателно дело № 2189/2016 година по описа на Районен
съд П., в което съдебно производство е отменено НП № 16-1158-001491
от 10.08.2016
година на началник ПП при ОД на МВР гр. П.. Следва, че отмененото от районния
съд НП не е основание за ангажиране на отговорността на държавата, изразяваща
се в репариране на твърдените имуществени вреди в претендирания размер от 300
лева. Изложените мотиви са съобразени изцяло с Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 година по тълкувателно дело № 6/2012 година на Върховния касационен
съд и с Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 година по тълкувателно дело №
2/2016 година на Върховния административен съд, които са задължителни за настоящия
съд на основание чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт.
В този смисъл
са неоснователни доводите на представителя на ищеца, развити в хода на устните
състезания, че след като е попълнена графа „платена сума“, следва да се приеме,
че сумата е платена веднага и на място. Това тълкуване на представителя на
ищеца е в явно противоречие с приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 година по тълкувателно дело № 6/2012 година на Върховния касационен
съд, където изрично се сочи, че когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора
за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. След като в договора
за правна защита и съдействие № 01454 от 09.12.2016 година не са попълнение
графите за вида на плащането – в брой или по банков път (с посочване на
банковата сметка), то следва да се приеме, че липсва реално извършване на
плащането на уговорения адвокатски хонорар.
Следва, че
предявеният от ищеца осъдителен паричен иск за присъждане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на 300 лева, заедно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателно й изплащане, е недоказан и
като такъв е неоснователен, поради което и съдът го отхвърли.
По
разноските.
Съдът дължи
произнасяне по искането за разноски в изпълнение нормата на чл.
81 от ГПК, във вр. с чл.
144 от АПК.
С оглед
изхода на делото, направеното искане от страна на процесуалния представител на
ищеца за присъждане на съдебните разноски следва да се остави без уважение.
Ответникът
също своевременно, с отговора на исковата молба, претендира разноски и съдът
дължи произнасяне.
Специалната
уредба, дадена в чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ дерогира приложението на общата
уредбата на отговорността за разноски, съдържаща се в чл.
78 от ГПК и чл.
143 от АПК. Съгласно чл.
10, ал. 2, изречение първо от ЗОДОВ при отхвърляне на иска
изцяло, какъвто е настоящият случай, съдът осъжда ищеца да заплати разноските
по производството. Законодателят, в цитираната норма, не е направил
разграничение на юрисконсултското възнаграждение, респ. на адвокатското
възнаграждение с други разноски по делото. След систематично тълкуване на чл.
10, ал. 2 от ЗОДОВ с чл.
10, ал. 3 от ЗОДОВ, където е постановено, че ако искът бъде
уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по
производството, както и да заплати на
ищеца внесената държавна такса, следва, че законодателят прави разлика между
разноски за производството и заплатеното възнаграждение за един адвокат,
респективно юрисконсултското възнаграждение. Този извод се подкрепя и от
дадената правна уредба на разноските по производството, съответно в чл.
143, ал. 1 от АПК, както и в чл.
78, ал. 1 от ГПК, където законодателят изрично и отделно е
регламентирал възнаграждението за един адвокат от останалите разноски по делото.
Стриктното тълкуване на цитираните норми обосновава извода, че разноските за
юрисконсултско възнаграждение макар и да са разходи по делото, не са разноски
по производството.
В чл.
10, ал. 2 и ал. 3
от ЗОДОВ, които са специални разпоредби по отношение на чл.
78 от ГПК и чл.
143 от АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при
отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи
заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или
юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Липсата на
изрична норма, която да урежда този вид разходи на страната по делото, не е
празнота в правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането
на чл.
78, ал. 3 или чл.
78, ал. 8 от ГПК. Това е така именно поради наличието на изричната
уредба по този въпрос в чл.
10, ал. 3 от ЗОДОВ за едната страна по спора – за ищеца. Това законодателно
решение е свързано с изводите, до които ЕСПЧ е стигал при произнасянето по
делото Станков срещу България, в което, макар проблемът да е в прекомерната
държавна такса по делата по ЗОДОВ (в периода, в който тя е уредена като
пропорционална), разсъжденията на съда отиват и отвъд нея. Така например в т.
54 от мотивите на това решение ЕСПЧ приема, че „от практична гледна точка налагането
на съществена финансова тежест след приключването на процедурите може да играе
ролята на ограничение на правото на достъп до съд.. .“, а в т. 59 в мотивите на
решението се казва, че „останалите разноски също не следва да съставляват
неразумно ограничение на правото на достъп до съд.“
Разделянето
на възнаграждението за адвокат/юрисконсулт от разноските по производството е
основание за съда да приеме, че според законодателя, възнаграждението за
адвокат, макар и да е разход по делото, не формира разноски по производството.
В ЗОДОВ не е предвидено изрично възстановяването на разхода за ползваната от
ответника по иска адвокатска/юрисконсултска защита по делото, респ. заплащането
на юрисконсултско възнаграждение в негова полза.
По изложените
съображения, съдът приема, че при отхвърляне на иск по ЗОДОВ, в тежест на ищеца
остава заплатената от него държавна такса, като той дължи и заплащане на
направените от съда разноски по производството във връзка с предприетите
процесуални действия, но ищецът не дължи възстановяване на разхода на ответника
за юрисконсултско възнаграждение при осъществено процесуално представителство
от юрисконсулт, поради липсата на специална
законова уредба, която да регламентира този разход.
Така
мотивиран и на основание чл. 203 и чл.
204, ал. 1 и ал. 4
от АПК, във вр. с чл.
1, ал. 1 от ЗОДОВ, Административен съд Перник
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.М.Р., ЕГН **********,
с адрес ***/143Ж, осъдителен паричен иск срещу Областна дирекция на
Министерство на вътрешните работи – П., с адрес на управление гр. П., за
присъждане на сумата от 300 (триста) лева, представляваща обезщетение на
имуществени вреди за платено адвокатско възнаграждение в производството по отмяна
на наказателно постановление № 16-1158-001491/10.08.2016г., издадено от
началник Пътна полиция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните
работи – П., което е отменено с решение № 883/04.01.2017г., постановено по
административнонаказателно дело № ***/2016г. по описа на Районен съд П., заедно
със законната лихва, считано от 24.01.2018г. до окончателното й изплащане, като
неоснователен.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред Върховния административен съд на Република България, в четиринадесетдневен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ:/П/