Р Е Ш Е Н И Е

№ 296

гр. Перник, 26. 07. 2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд Перник, в открито съдебно заседание на шестнадесети юли през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

Председател: Любомир Луканов

при секретар Е.В., като разгледа докладваното от съдия Луканов административно дело № 361/2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Дял трети, Глава десета, Раздел І от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).

Образувано е по жалба на А.И., гражданин на ***, роден на *** година, ЛНЧ **********, понастоящем настанен в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) – гр. София към Дирекция „Миграция“ – МВР, кв. „Бусманци“, ул. Г. Гурко №65а, чрез адвокат М.П.Д. ***, с адрес гр. С., против заповед №УРИ-313з-995 от 12.06.2018 г. на директора на Областна дирекция на МВР – Перник (ОДМВР – Перник).

С оспорвания административен акт, на основание чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ, на А.И. е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“.

Жалбоподателят оспорва наложената ПАМ, като твърди, че същата е издадена в противоречие с материалния закон, несъответна е на неговата цел и на принципа за съразмерност по чл. 6 от АПК. Моли съда да отмени оспорената заповед. Конкретно сочи, че в заповедта не е посочен срок за доброволно изпълнение на същата съгласно разпоредбата на чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ, без да са налице предпоставките за непосочване на срок по чл. 39б, ал. 4 от ЗЧРБ. Твърди също, че административният орган не е установил обстоятелството дали чужденецът има осигурени средства за издръжка и задължителни застраховки, както и че наложената ограничителна мярка е в противоречие с чл. 12 от Международния пакт за гражданските и политическите права (МПГПП) и чл. 2 от Протокол №4 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи относно признаването на някои права и свободи, освен вече провъзгласените с Конвенцията и първия Протокол №4, съгласно който всяко лице е свободно да напусне пределите на всяка страна, включително и на своята. Поддържа още непропорционалност на наложената мярка. Жалбоподателят моли съда да отмени оспорваната заповед.

В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, лично и чрез представителя си по пълномощие (пълномощно по лист 5 от адм. дело № 610/2018 г. по описа на Административен съд София област), която поддържа жалбата и излага подробни съображения за незаконосъобразност на оспорената заповед. Моли съда да отмени обжалвания административен акт.

Ответникът, директор на ОДМВР – Перник, редовно призован, в откритото съдебно заседание не се явява, представлява се от пълномощника си – гл. юрисконсулт З. В. (пълномощно по лист 25 от делото), която оспорва жалбата като неоснователна и излага подробни съображения. Моли съда да отхвърли жалбата като неоснователна.

Административен съд Перник, след като се запозна с приложените по делото доказателства и извърши цялостна проверка относно законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във вр. с чл. 146 от АПК, намира за установено от фактическа страна следното:

От представената с административната преписка справка за чужденец – АИС „ЕРЧ“ (лист 24 от делото) се установява, че А.И. е гражданин на ***, роден е на *** година и притежава пакистански национален паспорт №EN 1810431, валиден до 30.05.2020 година. В Република България, на основание чл. 24в, ал. 1 от ЗЧРБ, жалбоподателят е имал статут на продължително пребиваващ чужденец за срок до 03.10.2018 г., с ЛНЧ **********, регистриран на адрес ***.

В проведеното открито съдебно заседание съдът е приела като доказателства представените от жалбоподателя заявление от 14.06.2018 г. от А.И. до ректора на Русенски университет „Ангел Кънчев“ за възстановяване на студентските му права и заповед №1043/21.06.2018 г. на ректора на университета за възстановяване на студентските права на жалбоподателя от началото на летния семестър на учебната 2017/2018г. (лист 26-27 от делото).

Със заповед №5373 ПАМ-8 от 30.04.2018 г. директорът на ОДМВР – Русе, на основание чл. 44, ал. 1, във вр. с чл. 39а, т. 1, във вр. с чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ, вр. с чл. 24в, ал. 1 от ЗЧРБ е приложил ПАМ „Отнемане правото на пребиваване в Република България“ спрямо А.И. поради отпаднало за това основание по чл. 24в, ал. 1 от ЗЧРБ (лист 17 от делото). В издадената заповед е установено, че жалбоподателят е с обявен адрес в гр. Русе, област Русе, ул. „Митрополит Григорий“ №16, вх. 1, ет. 2, ап. 216, имащ статут на продължително пребиваващ чужденец в Република България на основание чл. 24в, ал. 1 от ЗЧРБ, като студент в Русенски университет „Ангел Кънчев“ с разрешен срок до 03.10.2018 г., но е с променен студентски статус, тъй като е отписан от университета. В издадената заповед е определен тридесетдневен срок за доброволно напускане на страната.

С докладна записка №УРИ 5373р-722/08.05.2018 г. по описа на ОДМВР – Русе (лист 21 от делото), по повод връчване на съобщение №УРИ 537300-1004/03.05.2018 г. за наложената със заповед № 5373 ПАМ-8/30.04.2018 г. мярка е установено, че жалбоподателят не е установен на посочения адрес за пребиваване. С оглед данните в същата тази докладна записка, след разговор, проведен с домакина, е установено също, че А.И. е освободил стаята в началото на месец декември 2017 г., като домакинът е заявил, че не знае новия адрес на чужденеца. Данни за жалбоподателя е дал и пакистански гражданин със статут на продължително пребиваващ (ARSHAD SUFYAN), който е заявил, че А.И. се е върнал в П.. След извършена справка в АИС „ГК“ е установено също, че А.И. е с последно излизане от Република България на 02.12.2017 г. през ГКПП „Дунав мост“, като същият няма регистрирано влизане в страната към момента на изготвяне на докладната записка.

От протокол рег. №5373р-723/08.05.2018 г. по описа на ОДМВР - Русе (лист 20 от делото) се установява, че на 04.05.2018 г., на основание чл. 61, ал. 3 от АПК, съобщение №УРИ 537300-1004/03.05.2018 г. за наложената със заповед №5373 ПАМ-8/ 30.04.2018 г. ПАМ, е обявено на таблото в сградата на ОДМВР – Русе. Съобщението е снето от таблото на 22.05.2018 г.

С предложение №УРИ-313р-6922/12.06.2018 г. (лист 12 от делото) началник група „Миграция“ към ОДМВР – Перник, предлага на директора на ОДМВР – Перник да издаде заповед за прилагане на ПАМ – „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ за лицето А.И.. От мотивите на предложението се установява, че на 12.06.2018 г. служители на Първо районно управление (РУ) към ОДМВР – Перник, при изпълнение на дейност по охрана на обществения ред в гр. Перник, на ул. „Св. Св. Кирил и Методий“, при извършена проверка на жалбоподателя и неговия съгражданин А. М., констатирали конкретно по отношение на А.И., че последният е със статут „отнето продължително пребиваване на чужденец“ на основание влязла в сила заповед на директора на ОДМВР – Русе за налагане на ПАМ „отнемане право на пребиваване в Република България по ЗЧРБ и определен 30-дневен срок за изпълнение. Заповедта е връчена по реда на АПК със съобщение, поради неоткриване на адресата на посочения от същия адрес на пребиваване. Установява се също, че при извършена проверка в информационните системи на МВР е констатирано, че издаденото разрешение за пребиваване на жалбоподателя А.И. с №700982572/23.10.2017 г. на ОДМВР – Русе, е обявено за невалидно и подлежи на конфискация, като недействително. При извършената проверка жалбоподателят не е представил национален документ за самоличност, а лицето не владее български език. По данни на неговия спътник А. М., двамата с жалбоподателя са студенти в гр. Русе, но таксата за обучение е висока и искат да се преместят в София. По негови данни те дошли на разходка в гр. Перник, а живеят в гр. София.

Въз основа на направеното предложение, директорът на ОДМВР – Перник е издал оспорената заповед № УРИ313з-995/12.06.2018 г. (лист 10 от делото), с която на основание чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ е наложил на А.И. ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ - „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“. Заповедта е съобщена на лицето на 12.06.2018 г., за което жалбоподателят се е подписал.

Описаната фактическа обстановка се основава на приетите по делото неоспорени от страните доказателства, формиращи административната преписка по издаване на процесния акт. Приетите в съдебното производство доказателства си кореспондират и установените с тях факти не се оспорват от страните, поради което и съдът ги кредитира.

При така установената фактическа обстановка, съобразявайки разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, Административен съд Перник извърши преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК и прави следните правни изводи:

1.По допустимостта на жалбата:

Жалбата е подадена от надлежна страна – адресат на оспорения акт, за която е налице пряк и непосредствен интерес от обжалването, в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 46, ал. 1 от ЗЧРБ. Жалбата отговаря на изискванията за форма и реквизити по чл. 150 и чл. 151 от АПК, като не се установяват пречки за разглеждането й, посочени в нормата на чл. 159 от АПК. При тези съображения съдът приема, че подадената жалба е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

2.По основателността на жалбата съдът приема следното:

Жалбата е неоснователна.

Съгласно нормата на чл. 44, ал. 1, изр. 1, предл. пето от ЗЧРБ (изм., ДВ бр. 53 от 2014 г., бр. 14 от 2015 г.) принудителните административни мерки по Глава пета, Раздел I от ЗЧРБ се налагат със заповеди включително на директорите на областните дирекции на Министерството на вътрешните работи. Оспореният акт е издаден от директора на ОДМВР – Перник, поради което съдът приема, че е издаден от компетентен орган, съобразно предоставените му правомощия.

При издаване на заповедта е спазена формата по чл. 59, ал. 1 от АПК. Заповедта съдържа и задължителните реквизити по чл. 59, ал. 2, т. 1-8 от АПК, посочени са релевантните обстоятелства, съставляващи фактическите основания за издаването й. В случая издаването на заповедта се основава в материал, изготвен от помощен орган (предложение №УРИ-313р-6922/12.06.2018 г. началник група „Миграция“ към ОДМВР – Перник), като формулираните в този материал мотиви следва да се смятат за обосноваващи издаването на оспорвания административен акт (в този смисъл съдът съобрази ТР №16/1975 г. на ОСГК на ВС). Същите е възможно да предхождат акта и да се съдържат в отделен документ, предварително създаден за инициира издаването на акта. Не е необходимо административният акт да съвпада по време с излагането на съображенията, на основание които е постановен. Приема се, че административният акт е основан в неизпълнението на заповед №5373 ПАМ-8 от 30.04.2018 г. на директора на ОДМВР – Русе, в незаконното пребиваване на територията на страната без адрес на пребиваване и с разрешително за пребиваване №700982572/23.10.2017 г. на ОДМВР – Русе, обявено за невалидно и подлежащо на конфискация. Съдържанието на предложението на началника на група „Миграция“ към ОДМВР – Перник по ясен и недвусмислен начин излага съображенията на административния орган, като дават възможност на адресата на заповедта да се запознае с основанията за прилагане на съответната мярка, а на съда – да упражни ефективен контрол за законосъобразност.

Съдът не установи при издаване на оспорения административен акт да са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Производството е започнало съгласно чл. 24, ал. 1, предл. първо от АПК служебно, на основание издадено мотивирано предложение за налагане на ПАМ, отправено до компетентния административен орган. Служебно, при условията на чл. 35 от АПК са изяснени и фактите и обстоятелствата, от значение за случая, като са събрани достатъчно и относими доказателства, преценени от административния орган по реда на чл. 36, ал. 3 от АПК. Не се навеждат от страните, нито се констатират от съда съществени нарушения, които да са рефлектирали върху съдържанието на оспорения административен акт. Съгласно чл. 5 от Директива 2008/115/ЕО, когато прилагат тази директива, държавите членки следва, от една страна надлежно да вземат предвид висшите интереси на семейния живот, здравословното състояние на съответния гражданин на трета страна, а от друга страна да спазват принципа на забраната за връщане, от което следва, че когато възнамерява да приеме решение за връщане, компетентният национален орган непременно трябва да изпълни наложените с чл. 5 от Директива 2008/115 задължения и да изслуша заинтересованото лице в тази връзка, като му предостави възможност полезно и резултатно да изложи становището си във връзка с незаконността на своя престой и изведени от националното право съображения срещу приемането на решение за връщане. В това отношение заинтересованото лице трябва да сътрудничи на компетентния национален орган по време на изслушването, за да предостави цялата релевантна информация във връзка с личното си и семейно положение, и по – конкретно тази, която може да е довод срещу приемането на решение за връщане – Решение на СЕС по дело Khaled Boudjlida, С-249/13, точки 49, 50, 54 и 55. В тази връзка съдът съобрази и обстоятелството, че жалбоподателят не е намерен на заявения от него адрес в производството по издаване на заповед № 5373 ПАМ – 8 от 30.04.2018 година на директора на ОДМВР - Русе с която му е наложена на ПАМ „отнемане на правото на пребиваване в Република България“, както и че чуждият гражданин не е направил писмени искания и възражения при издаване на оспорваната заповед. Пред съда не са представени доказателства от жалбоподателя за декларирани данни за актуален адрес и за връзка със службата за административен контрол на чужденците. Жалбоподателят не твърди и не сочи доказателства да е започнато производство по Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) или производство за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, а същият е в дееспособна възраст, не е семеен, не попада в категорията „уязвими лица“ по смисъла на чл. 3, §9 от Директива 2008/115/ЕО, няма данни за влошено здравословно състояние, ползва се и от гражданството на държавата си по произход. (арг. от чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ).

С оглед на изложеното следва, че не се установяват отменителни основания по чл. 146, т. 1, т. 2 и т. 3 от АПК.

Съдът приема, че оспореният акт е съобразен и с материалния закон.

Общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни са уредени в Директива 2008/115/ЕО. От съображение (2) към тази директива следва, че целта е да се установи ефективна политика за извеждане и репатриране, основана на общи норми, с цел съответните лица да бъдат връщани по хуманен начин и при пълно зачитане на техните основни права и на тяхното достойнство. Директива 2008/115/ЕО установява „общи стандарти и процедури“ (член 1), които следва да се прилагат от всяка държава членка при връщането на незаконно пребиваващи граждани на трети страни – в същия смисъл са Решения El Dridi, C-61/11 PPU, т.31 и 32, Arslan, C-534/11, EU:C:2013:343, т.42 и Pham, C-474/13, EU:C:2014:2096, т. 20. Според съображение (6), държавите членки следва да следят за това прекратяването на незаконния престой на граждани на трети страни да се извършва по справедлива и прозрачна процедура. В съответствие с общите принципи на законодателството на ЕС, решенията съгласно Директивата, следва да се вземат индивидуално и въз основа на обективни критерии, което означава, че незаконният престой не следва да е единственото обстоятелство, което следва да се взема предвид. Според съображение (10), когато няма основания да се счита, че постигането на целта на процедурата за връщане би било възпрепятствано, следва да се отдава предпочитание на доброволното връщане спрямо принудителното връщане, като се определи срок за доброволно напускане. От съображение (13) следва, че използването на принудителни мерки трябва да бъде изрично подчинено на принципите на пропорционалност и ефективност на предприеманите мерки и преследваните цели. Следва да се зачитат и основните принципи и права, признати от Хартата на основните права на Европейския съюз – съображение 24.

Съгласно дефинициите в чл. 3 от Директива 2008/115/ЕО „гражданин на трета страна“ е всяко лице, което не е гражданин на Съюза по смисъла на чл. 17, § 1 от Договора и което не се ползва от общностното право на свободно движение, както е определено в чл. 2, точка 5 от Кодекса за шенгенските граници. В § 2 на чл. 3 от Директивата е посочено, че „незаконен престой“ е всяко присъствие на територията на държава членка на гражданин на трета страна, което не отговаря или е престанал да отговаря на условията за влизане, изложени в чл. 5 от Кодекса на шенгенските граници, или на други условия за влизане, престой или пребиваване в тази държава членка. Съгласно чл. 3, § 3 от Директивата „връщане“ е процесът на връщане на гражданин на трета страна - при доброволно или принудително изпълнение на задължение за връщане в: неговата страна на произход; или страна на транзитно преминаване в съответствие със споразумения на Общността или двустранни споразумения за обратно приемане или други договорености; или трета страна, в която гражданинът на трета страна доброволно решава да се върне и в която ще бъде приет. Според чл. 3, § 4 от Директивата „решение за връщане“ е административно или съдебно решение или друг акт, което определя или обявява за незаконен престоя на гражданин на трета страна и налага или постановява задължение за връщане. Съгласно чл. 3, §9 от Директивата „уязвими лица“ означава малолетни или непълнолетни лица, непридружени малолетни и непълнолетни лица, лица с увреждания, възрастни хора, бременни жени, самотни родители с малолетни или непълнолетни деца и лица, които са били подложени на мъчения, изнасилване или други сериозни форми на психическо, физическо или сексуално насилие.

Според чл. 6, § 1 от Директива 2008/115/ЕО, държавите членки издават решение за връщане на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия, без да се засягат изключенията, посочени в § 2 – § 5, а според чл. 6, § 5 от Директива 2008/115/ЕО, ако по отношение на гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на територията на държава членка е образувана процедура за подновяване на разрешение за пребиваване или на друго разрешение, предоставящо право на престой, държавата членка разглежда възможността да се въздържи от издаване на решение за връщане до приключване на процедурата, без да се засяга § 6.

В глава ІII от Директива 2008/115/ЕО, озаглавена „Процедурни гаранции“, се определят изискванията за форма, на които трябва да отговарят решенията за връщане, и евентуално решенията за забрана за влизане и решенията за извеждане, които трябва да се издават в писмена форма и да бъдат мотивирани, като се задължават държавите членки да осигурят ефективни правни средства за защита срещу тези решения.

На национално ниво разпоредбите на Директива 2008/115/ЕО са транспонирани в ЗЧРБ. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България: 1) краткосрочно – до 90 дни в рамките на всеки 180–дневен период от датата на влизането в страната; 2) продължително – с разрешен срок до една година; 3) дългосрочно – с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление; 4) постоянно – с разрешен неопределен срок. В разпоредбата на чл. 24в, ал. 1 от ЗЧРБ, разрешение за продължително пребиваване могат да получат и чужденците, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и са приети за редовно обучение във висше училище, ученици, приети на територията на страната за обучение в средната степен на образование в рамките на програма за обмен или като стажанти без възнаграждение. А съгласно чл. 34 от ЗЧРБ всеки чужденец е длъжен да напусне страната до изтичане на разрешения срок на пребиваване. Разпоредбата на чл. 23, ал. 2 от ЗЧРБ постановява, че сроковете по ал. 1, т. 1, 2 и 4 не се прилагат за чужденците, получили закрила по ЗУБ.

В нормата на чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ законодателят е определил ПАМ, налагани на чужденците по този закон, една от които е: „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“. Тази мярка се налага, когато чужденецът не напусне страната до изтичане на разрешения му срок или в сроковете по чл. 39б – чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ. ПАМ се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция „Национална сигурност“, директорите на главните дирекции „Национална полиция“, „Гранична полиция“ и „Борба с организираната престъпност“, директорите на Столичната и областните дирекции, директора на дирекция „Миграция“, директорите на регионалните дирекции „Гранична полиция“ на Министерството на вътрешните работи или на оправомощени от тях длъжностни лица. При налагане на ПАМ компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по ЗУБ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето – чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ.

От събраните по делото доказателства безспорно се установи, че жалбоподателят е „гражданин на трета страна“ по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 2008/115/ЕО, а след влизане в сила на заповед № 5373 ПАМ – 8 от 30.04.2018 година на директора на ОДМВР – Русе, с която спрямо А.И. е приложена ПАМ „отнемане на правото на пребиваване в Република България“, същият не е имал разрешение за продължително пребиваване. Във връзка с разпоредбата на чл. 24в, ал. 1 от ЗЧРБ следва, че А.И. се е намирал и в „незаконен престой“, обявен за такъв с оспорената заповед № УРИ-313з-995 от 12.06.2018 година на директора на ОДМВР - Перник. Процесната заповед без съмнение е акт за „връщане“ по смисъла на чл. 3, § 3 от Директива 2008/115/ЕО, поради което нейната законосъобразност следва да бъде преценявана в контекста на общите стандарти и процедури за връщане, установени с Директивата, както и на националните правила, уреждащи правото на защита на гражданите на трети страни, при зачитане на принципите на равностойност и ефективност.

В конкретния случай действително жалбоподателят е имал разрешен престой със срок до 03.10.2018 година, който срок на пребиваване е „отнет“ по силата на стабилен административен акт - заповед № 5373 ПАМ – 8 от 30.04.2018 година директора на ОДМВР - Русе за прилагане на ПАМ „отнемане на правото на пребиваване в Република България“. Страните не спорят, че тази заповед не е обжалвана и е влязла в законна сила. А.И. не е напуснал страната включително до момента на издаване на процесната заповед.

Безспорно е, че и към момента на издаване на оспорената заповед на 12.06.2018 година жалбоподателят не е инициирал нова процедура по подновяване на статута си на пребиваване на територията на Република България. Липсват данни, а и от жалбоподателя не се твърди, че по отношение на него са налице основания, обосноваващи приложението на забраната за връщане по чл. 5 от Директива 2008/115/ЕО. С оглед изложеното и при липсата на основания за въздържане по смисъла на чл. 6, §3 и §5 от Директива 2008/115, както и за съобразяване с принципа на „забрана за връщане“, към момента на издаване на процесната заповед формално е било налице основанието по чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ за налагане на ПАМ „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“.

По отношение на жалбоподателя не се установява, както към момента на издаване на оспорваната заповед, така и към момента на приключване на съдебното дирене, наличието на започнато производство по Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) или производство за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване. Жалбоподателят е в дееспособна възраст, не е семеен, не попада в категорията „уязвими лица“ по смисъла на чл. 3, §9 от Директива 2008/115/ЕО, няма данни за влошено здравословно състояние, а се ползва и от гражданството на държавата си по произход. (арг. от чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ).

Липсата на доказателства, установяващи относимите за спора факти и обстоятелства, сочи на правилна интерпретация на наличните в проведеното производство данни. Съдът приема, че принципът на пропорционалност спрямо целения резултат не изключва прилагането на процесната ПАМ. Обстоятелството, че жалбоподателят е бил студент в гр. Русе, е било известно на административния орган, но не е достатъчно за да мотивира неприлагането на чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ, тъй като А.И. е бил отписан от учебното заведение към релевантния момент – 12.06.2018г. Сравнително краткият срок на пребиваване на жалбоподателя в България (Справка АИС „ЕРЧ“ лист 24 от делото) – около една година, не предполага прекъсване на социални, семейни и културни връзки с държавата по произход, респ. създаването на трайни такива в Република България, които да се противопоставят на решението за връщане така, че същото да бъде непропорционално на преследваната легитимна цел с акта по чл. 6, § 1 от Директива 2008/115/ЕО. Ирелевантно към преценката за законосъобразност на заповедта е обстоятелството, че жалбоподателя е подал заявление за възстановяване на студентските права, както и че е издадена заповед от ректора за възстановяването им. В случая не съществува пречка жалбоподателят, дори след изтичане на срока на разрешеното му продължително пребиваване, да инициира нова процедура по уреждане на статута му на пребиваване в Република България, което няма данни да е сторено. В тази връзка следва да се посочи, че според постоянната практика на СЕС, след като веднъж бъде установено, че лицето пребивава незаконно, компетентните национални органи трябва, по силата на чл. 6, §1, от Директива 2008/115/ЕО, при съобразяване с предвидените в чл. 6, §2-5 изключения, да приемат решение за връщане - Решение от 28 април 2011 г. по дело El Dridi, C-61/11 PPU, т.35; Решение от 6 декември 2011 г. по дело Achughbabian, С-329/11, т.31; Решение от 5 ноември 2014 г. по дело Mukarubega, С-166/13, т.57.

Съдът приема, че оспорената заповед е издадена и в съответствие с целта на закона, инкорпорирал в себе си разпоредбите на Директива 2008/115/ЕО, установяваща съгласуван подход в областта на имиграцията и убежището, който обхваща едновременно създаването на обща система за убежище, политиката за законна имиграция и борбата срещу незаконната имиграция (1) посредством установен набор от правила, приложими спрямо всички граждани, които не отговарят или са престанали да отговарят на условията за влизане, престой или пребиваване в дадена държава-членка (4). Следва, че не се установяват и отменителни основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК.

По изложените съображения жалбата е неоснователна. Оспореният административен акт, като издаден от компетентен орган, в кръга на правомощията му, в предвидената от закона форма, без допуснати съществени процесуални нарушения, в съответствие с материалния закон и неговата цел, е законосъобразен.

Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК, Административен съд Перник

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на А.И., гражданин на ***, роден на *** година, ЛНЧ **********, понастоящем настанен в Специален дом за временно настаняване на чужденци – гр. София към Дирекция „Миграция“ – МВР, кв. „Бусманци“, ул. Г. Гурко №65а, против заповед №УРИ-313з-995 от 12.06.2018 г. на директора на Областна дирекция на МВР – Перник, с която спрямо А.И., на основание чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ, е приложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, като неоснователна.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България, в четиринадесетдневен срок от връчването му на страните.

СЪДИЯ:/п/